Rois
Ерато
Дали е достатъчно…
Усмивката, зная, е много чаровна, нищо, че на живо не съм я видяла. Прекрасно го зная, друго е невъзможно, щом се разтапям дори от емотиконка за „чао”. Ръцете му, зная, докосват тъй точно, нищо че по моята кожа не съм ги усещала. Няма как да е иначе, припадам предсрочно, щом каже как ръце по гърба … Continue reading
Бях ли твоя любов?
Дали съм влюбвала очите си в блещукащата светлина, на огненото ти обичане? Обичане ли всъщност бе това? И как сърцето разреши ти да даваш само пламъчета и жарави, а огнената ти обител, душата ми задочно да познава. Не бих се клела на твое място, не бих изтръгвала искри за подаряване, ако обичаш безусловно, безгранично, страстно, … Continue reading
Театър
Тази героиня я знам добре, някъде в тъмнината, зад кулисите, някъде от последните редове, да гадая коя ли е за теб орисана. Защото знам, че няма да съм аз. На нея може за малко да суфлирам, да понося сценичната й рокля, атлазена. Но главна роля в твоята пиеса не намирам. Но днес съм там, сред … Continue reading
Имаше слънца…
Не казвай, че виждаш бури. Някога имаше слънца. Да, хаотични и разтуряни, но ярки! А уж бяхме деца на нощта. Не казвай, че съм ти ураганна. О, не, това по-добре го кажи. Бях влюбена в своите странности и пак търся нещо главоломно, като ехо да екти. Не казвай, че ще ме приемеш и че ще … Continue reading
Гран Канария
Задъхана, сред палми анемични, оглушала от флaменко забравено, задръстена от езици различни, сред атлантически вълни, прехвалени, под слънце, късно-залязващо, през ноември, със сахарски горещини, с диалект, неразбираемо-канарски - на южни острови носталгия ме мори. 12.11.2009г. гр. Плая Дел Инглес автор: ©Събина Брайчева
Сияние
Все се чудех как така родил си се с нишка от светлината и с зеници от хиляди слънца озаряваше ъглите на душата ми. И все се чудя за каква заслуга съдбата ме дари с онази ти усмивка, която те разтапя междудругото, когато човек безпомощно започва да те иска. Още не зная как точно аз, сред … Continue reading
Кажи ми
Кажи ми, че обичаме душите си и който веднъж докоснеш, вечно в теб остава. Кажи ми, че знаеш всеки от теб отлитнал, как в сърцето си завинаги да притежаваш. Кажи ми, че каквото и да стане, за мен ще плачеш по веднъж в годината, и че светът ни, приказно виртуален, като ураган през теб е … Continue reading
Идва на пръсти
На пръсти край мене върви. Оплита отговори с въпроси. – Ти търсиш любов, нали? – Любов ли? Не. Аз любов не прося. – Тогава защо все в недоусетени стихове ръката ти се губи, оправдавайки се с пориви поетесени. – Не, аз просто не мога да се влюбя. – Да, виждам те как си го свила … Continue reading
Толкова ми е трудно да стоя до теб…
Не ме докосвай. Ще прогние от пръстите, пълзяли върху мен, всеки орган и клетка ще пробие и ще остави само сърцето в мен. Не ми се смей. Ще заехти, и ехото ще стане ураган, и ще се блъска безпощадно в моите стени, докато не пропука разума останал. Не ми танцувай. Ще ослепея, а лелеения истерични, … Continue reading
Сиви очи…
Сиви. Кога съм си падала по сиви очи? Кристални. Още веднъж ще ги погледна. Не са ли сини? Не, сиви били. Само да се уверя ще ги погледна, за последно. Не, не, нищо не искам. Някак си неволно съм се приближила. И незнайно защо ми изчезнаха мислите. От алкохола ли така блести във теб, хипнотизиращо? … Continue reading
