Размисли на висок ток

Размисли на висок ток: Изненади, изненади! (Част 5)

Този роман е един съвместен проект на LadyDiDi и на мен, Rois, и благодарение на WordPress.com можете да го следите на нейния, и на моя блог – didised.wordpress.com и jullianeford.wordpress.com. Решихме да обединим знайни и незнайни таланти и да се отдадем на творене. Самите ние още не знаем какво ще се случи по-нататък, и вероятно сме по-любопитни от всички да разберем. И ако си мислите, че подробно обмисляме какво и как да направи нашата героиня, не сте на прав път – просто едната от нас пише едно изречение, а следващата пише другото, съвсем независимо една от друга. Никой няма пълен контрол над историята, но така си ни харесва. А може случайно да ви хареса и на вас.

Продължение от Размисли на висок ток – Приключения и съвпадения (част 4)


Изненади, изненади!

Сън ли беше или наистина някой тропаше на вратата на хотелската ми стая в 8 часа сутринта? Шумът ставаше все по-настойчив, въпреки, че се завих през глава, започнах бавно да осъзнавам, че някой наистина чука на вратата. Измъкнах се от леглото, навреме осъзнах, че съм полугола и сложих първата рокля, която ми попадна пред погледа. Отворих вратата и без малко щях да припадна – пред мен стоеше Миро, възклицаваше и се хилеше:

– Аууу, за дискотека ли се готвиш или се връщаш от такава с тази рокля?

Сведох глава и погледът ми се спря върху сребристия брокат по мини роклята с гол гръб – една от новите покупки, която пробвах точно преди да се предам в обятията на леглото. Толкова се стъписах да видя Миро, че само отправях погледи ту към роклята, ту към него, без да мога да кажа и дума. Миро, който трябваше да е в България, Миро, на когото щях да се обаждам днес!

– Ще ме поканиш ли вътре или ще си говорим на вратата? – Миро искрено се забавляваше с изненадата ми. – Мммм… да, да, разбира се! – шокът леко започна да се разсейва и отстъпих крачка назад, за да го пропусна в стаята си. Миро огледа стаята, която беше декорирана с разхвърляните вчерашни покупки.

– Добре, много добре! Тази чанта в мандаринено-оранжево е прекрасна и е в актуалния цвят на тази година.

– Моля?! – Миро вече прекали с взимането на подбив. – Каква чанта, какъв цвят, казвай какво правиш тук!
Но той явно беше решил да дразни лъвицата, т.е. мен, и да си поиграе с нервите ми – започна да ровичка из покупките ми и дори да се оглежда в огледалото, налагайки новите ми дрешки върху себе си!

– Миро, рано е, не съм пила кафе и не съм закусвала, ако считаш, че е безопасно да ме дразниш в такъв момент – моля, продължавай да си ровиш!
Миро ме погледна с леко обиден поглед, театрално скръсти ръце пред гърдите си и зарея поглед в тавана.

– Ами добре, благодаря ти за топлото посрещане, може би ще искаш да го отрепетираш отново за другия посетител от България, който ще имаш скоро.

– Моля?! – явно опулената физиономия и пискливата интонация са били точно толкова предвидими, колкото и изпуснатата чаша на земята, защото Миро самодоволно се подхилкваше. След малко обаче спря да се хили и зачупи нервно пръсти:

– Ами, може да съм изпуснал някоя подробност без да искам…

– Ти… как можа? Ама той… как… кога… ох, моля те, спри да си пукаш пръстите на ръката!

– Ами… Опитал се да се свърже с теб, не те открил на работа… Ама какво можех да направя, знаеш, че не мога да лъжа!

– Но той е в командировка! Няма време за това да ме проверява къде съм! Пък и за какво му е да идва…

– Ами… – Миро продължаваше да дърдори бързо и леко несвързано. – Потърсил те, липсвала си му, чувствал се гузно, притеснил се… много се разчувствах, не знаеш как мило говореше за теб, а и когато се съгласих да не му казвам къде си заминала, не съм си и помислял, че той всъщност ще ме пита, нали досега винаги само ти му се обаждаше като е в командировка!

– Каква почивка само стана, сега трябва да се занимавам с двамата Андреевци… – измърморих под носа си аз.

– Как така двама, я разкажи!

– Запознах се с един Андрей още в самолета, вчера обикаляхме магазините заедно и имаме среща на плажа днес. Нищо любопитно…

– Да, бе! Съвсем нищо! Ти си била голям дявол! – захили ми се Миро насреща.

Тъкмо се кискахме двамата, когато на вратата се почука отново! Миро беше готов да изпищи, но аз инстинткивно запуших устата му с ръка. „Няма никой вкъщи, отивай си!“ изкрещях на ум. Но чукането беше все по-настоятелно. С Миро се споглеждахме плахо отново и отново и никой не смееше да диша.

– Да се скрием на терасата! – прошепна ми Миро. – Може Андрей да е летял със същия самолет като мен и да ме е проследил.

В същия миг видяхме как вратата леко започва да се отваря! И тъкмо, когато сърцата ни щяха да изскочат, влезе пиколото с багажа на Миро. Явно сме изглеждали потресаващо и той остави куфара и побърза да затвори вратата след себе си, без дори да изчака за бакшиш.

– Трябва да намерим Андрей, преди той теб, иначе ще получим инфаркт. – констатира Миро.

– А какво ще кажеш за една хубава закуска с ободряващо кафе преди това?

– Води ме!

Два часа и няколко палачинки по-късно се бяхме излегнали край басейна и отлагахме търсенето с какви ли не доводи. Аз бях заета да разказвам на Миро по-подробно за новия Андрей. „Приятелката“ ми само цъкаше и кимаше с глава одобрително. Чак вече нямах търпение да го покажа, да видя ще го одобри ли наживо. За вълка говорим и той се появи – мернах Андрей да сяда на бара, който беше на другия край на басейна. Побутнах Миро и посочих с глава към Андрей. Доволен от видяното, Миро вдигна към мен чаша във въздуха за наздраве. Андрей си поръчваше коктейл на бара и май не ме беше забелязал. Миро започна да ме врънка да отидем и ние на бара, но аз предпочитах търпеливо да си чакам край басейна – все пак съм дама.

– А кога ще го питаш каква е тази история с липсващата халка? – полюбопитства пак Миро.

– О, моля те! Остави ме да се наслаждавам на гледката, без да мисля за конкуренцията.

Погледнах към Андрей, а той гледаше към нас и явно беше забелязал вече, че говоря с друг мъж. Беше объркан и се чудеше дали да дойде и аз се смилих над него и му махнах с ръка да се присъедини. Физиономията, с която пристигаше, не беше много доволна.

– Андрей! – възкликнах аз почти шепнешком, а Миро проследи изпълнения ми с тих ужас поглед, вперен в тотално друга посока.

– Бързо, тичай при новия, аз ще отвлека вниманието на стария! – някаква безумна идея веднага се появи в главата на Миро.

Аз скочих веднага, грабнах си пареото и тръгнах към задната страна на бара, която беше далеч от басейна и леко дадох знак на Андрей „Новия“ да ме последва. Мога само да си представя какви му се въртяха из главата, защото ме последва без никакви въпроси и доста усмихнат.

– Ще ме черпиш нещо ли? – вече бяхме до бара и Андрей се шегуваше, а аз се опитвах да сложа усмивка на лицето си, но през няколко секунди хвърлях по едно око към Миро и развоя на събитията на другия фронт.

– Ами да, да! Какво ти се пие? – с периферното зрение виждах сравнително спокоен разговор, никой не ръкомахаше и не повишаваше тон – може би не беше ме видял? Успокоих се малко и поръчвайки по един коктейл, обяснявах за приятната изненада с появяването на Миро. Разбира се, не му казах, че е дошъл да ме предупреди. Още по-малко пък смятах да разкажа и за цялата ситуация – веднъж премълчала, че си имам някой (уж) как да споделя сега, че този някой е тук, а аз не искам да е тук?

– А кога ще ме запознаеш с Миро? – попита Андрей.

В този момент се обърна и видя двамата мъже, а аз веднага се намесих, че сега не е удобен момент, защото Миро явно разговаря с някой ухажор.

– Има вкус. – усмихна се Андрей, а аз щях да се задавя с коктейла след тази реплика.

Беше време за втори коктейл и „Барман, ако обичаш, нека да е алкохолен“ – ей такива мисли се въртяха в главата ми. В този момент май мернах другия Андрей да се отдалечава от басейна и направо камък падна от сърцето ми. Вече се усмихнах спокойно и нямах търпение да се върна на шезлонга, за да събера още малко слънчеви лъчи. Само не можех да разбера какви са тези знаци, които ми прави Миро. Двамата с Андрей тръгнах към него, а той започна още по-усърдно да маха. След това се затича към нас и започна да се здрависва енергично с Андрей, докато аз го гледах втрещена:

– Здравей, здравей, ти си Андрей, много съм слушал за теб, аз съм Миро, ох, не ви ли е горещо край този басейн, нямаха ли тук някакво някакъв вътрешен лоби бар или нещо такова? През цялото време ми правеше разни уж тайни знаци с глава в посока на басейна и аз схванах – другият Андрей явно е още наоколо!

– Миро, да не би да искаш да останеш сам, заради онзи мъж, който сваляше? – сама не знаех, как измислих тази глупост, уж за да замажа ситуацията.

– Искам да избягам от него и ви моля за услуга! Хайде да влезем вътре! – хитър е този Миро, трябва да му се признае.

– Ами щом случая е такъв… – Андрей обаче като че ли заподозря нещо.

– Хайде, че и аз умирам да хапна една палачинка с шоколад, Миро черпи. – опитвах се да замажа положението с шеги и закачки, докато влизахме в лоби бара.

– А защо искаш да избягаш от обожателя? – Андрей стрелна Миро с въпрос, явно нямаше да остави току така нещата.

– Много настоятелен и досаден! Нали знаеш как от първи поглед разбираш, че някои хора не са от твоята порода.

Андрей сви рамене и заби поглед в менюто, засега май се бяхме разминали. Започнахме да правим планове за остатъка от деня и вече напълно бяхме забравили „обожателя край басейна“. Въпреки, че бях пазарувала предния ден, аз пак имах идея за харчене на пари, този път не в бутиковите магазини в холандската част, а в откритите пазари за дрехи във френската част, за които имах спомен да съм чела в някаква брошура.

Очаквайте в продължението…

Размисли на висок ток: Парти с неочакван край (Част 6)

Докато аз преравях всяка сергийка на пазара, не можех да не забележа толерантното отношение на Андрей към Миро, досегашния ми приятел винаги се беше отнасял резервирано към него. Двамата въодушевено разговаряха, а аз щастлива от този факт вече си представях някакви бъдещи моменти – тримата край басейна, на вечеря, на дискотека, на ски… момент! – ски не е в близкото бъдеще.

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

5 thoughts on “Размисли на висок ток: Изненади, изненади! (Част 5)

  1. Винаги съм се учудвал как ходите на такива високи токове. То си е цяло изкуство. Или мъчение?

    Posted by tutankhamon661 | понеделник, 20 февруари, 2012г., 17:21
  2. I have a good friend from Romania who is very skilled in all areas of construction houses and other structures. He said 90% of army traing is this type of engagement. Makes very good sense to me. Perhaps USA foreign policy would be more effective if the soldiers carried picks and shovels instead of guns.

    Posted by Carl D'Agostino | петък, 24 февруари, 2012г., 19:15

Trackbacks/Pingbacks

  1. Pingback: Размисли на висок ток: Парти с неочакван край (Част 6) « Rois - понеделник, 12 ноември, 2012г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 349,508 hits
февруари 2012
M T W T F S S
« Ян   Март »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
272829  
free counters
%d bloggers like this: