Някакви, Опити в проза, Тъмни познайници

Тъмни познайници(работно заглавие): Силвия среща Севар

Силвия стоеше на терасата , пушеше цигара и се взираше в пустошта пред себе си. Живееше накрая на града и след нейния блок нямаше нищо друго, освен едно необятно поле. Беше новолуние, тъмно, но на нея от пет минути като че ли й се привиждаше някакво движение в полето. Разсъждаваше, че няма как да го види, все пак живееше на четвъртия етаж, когато телефонна й звънна отвътре. Беше Светлин, женения мъж, с който се виждаше вече почти година, нямаше кой друг да си позволи да я търси по това време. Не бързаше да вдигне, знаеше,че той е на служебен купон, вероятно е подпийнал, решил е да си излива сърцето, но утре няма да го помни.Чувствата, които изпитваше към него, бяха най-силните, които някога беше изпитвала към мъж, но не искаше да слуша любовни обяснения, които можеше да й вдъхнат надежда за щастливо развитие на връзката й, а на другия ден да й напомнят, че няма възможност за такова.
– Доста късен час за звънене. – На Силвия й се стори, че гласът идва директно от пред нея, но нямаше как да е така, огледа се и видя един мъж облегнат на съседната тераса. Така и не си беше направила труда да запомни кои са съседите й, откакто се беше нанесла тук. Лицето на мъжа, доколкото можеше да го види в тъмнината, не й беше познато.
– Пречи Ви шума ли?
– Не. – Усмихна се непознатия, който беше висок, тъмнокос и носеше черни дрехи. – Но някой, който звъни по това време сигурно не му е чиста работата.
Силвия заметна една руса къдрица от косата зад ухото си и погледна накриво стоящия на терасата.
– Много обичам някой да се изказва, когато не е запознат.
– Може да съм запознат. – Още по-смело се усмихна мъжа. Вярно, беше много нагъл, но на Силвия й е стори, че могат да завържат разговор или най-малкото спор, а и тя нямаше какво друго да прави по това време. Със смели събеседници определено диспута беше по-интересен, а и тя имаше нужда да излее малко огорчение в спор с някой. Вече правеше планове как ще се заяде със странника, само погледна телефона на масата, който спря да звъни и утре щеше да каже, че е спяла и не го е чула. Когато обърна глава към терасата непознатия вече го нямаше. „И нагъл, и невъзпитан”, помисли си Силвия и отиде да си ляга.

Работния ден минаваше бавно, а и Силвия за пореден път не си беше доспала. Всички клиенти я изнервяха с претенциите си и въпреки че тя беше известна с винаги любезното си отношение, едвам се сдържаше да не ги насоли. Освен липсата на сън, за изнервянето допринасяше и Светлин, който следобеда й се обади да й каже, че плановете им да се видят вечерта отпадат, защото жена му е болна и трябва да си стои вкъщи да й помага с детето. Силвия отговори разбиращо и с абсолютното уверение, че нищо не се е случило и че щом се е съгласила да има връзка със женен мъж е подготвена, че ще има много такива отложени срещи. И въпреки всичко тези ситуации искрено я изнервяха и й скапваха настроението, на думи беше едно, но човек не може да контролира усещанията си.
Работното й време приключваше след час, смяната й беше междинна и друг щеше да затваря офиса. Знаейки, че тръгването й зависеше само от изтичането на определено време, а не от свършените задачи, погледът й беше през три минути вперен в часовника и й се струваше, че стрелките не се местят. В един момент тя фокусира мъжка фигура да се изкачва по стълбите. Клиентите в края на работния ден, и то в такива криви дни като този, й бяха особено дразнещи. Тя въздъхна, за да се зареди с енергия и да се прави на мила и любезна пред закъснелия клиент. Въздишката й обаче почти прерасна в увисване на долната челюст, когато мъжът влезе в офиса на куриерската фирма, в която тя работеше. Човека удивително много приличаше на внезапно изчезналия събеседник от съседната тераса от през нощта. Мъжът се усмихна, Силвия обаче не можа да измъкне усмивка на лицето си.
– Добър вечер. – Каза тя със съвсем равен тон и без да поглежда директно към мъжа. Успя да види, че е облечен отново с черен панталон и риза, както и през нощта. Той й отвърна пак усмихнато:
– Здравей.
Говоренето на ти я учуди, малко клиенти си го позволяваха. Хвърли презрителен поглед и пак погледна надолу, имитирайки усилена работа с документите пред нея.
– С какво мога да Ви помогна?
– Не ме ли помниш?
– Много добре Ви помня, – Силвия натърти на учтивата форма. – но нямам спомен да сме се запознавали, непознатите си говорят на Ви.
– Наистина ли? – Усмихна се пак мъжа. – Аз пък си мисля, че двама души, могат та си говорят на ти, ако са се засекли посред нощ на терасата.
Силвия се приближи:
– Няма нужда от такива двусмислени уточнения, колегите ми не са глухи, много моля да не им даваш идеи за клюки.
– Извинявай. – Усмивката не слизаше от лицето му. Силвия забеляза, че очите му са кристално зелени, а чертите на лицето му го правеха привлекателен. Но въпреки това нахалството му беше прекалено за нейния вкус, или поне така си помисли тя в този момент. – Щом минахме на ти, съм ОК.
– Защо си дошъл тук? – Силвия питаше все така без усмивка.
– Това е куриерска фирма, нали, ще пращам пратка.
На Силвия това й се струваха пълни глупости и все по-скептично гледаше към мъжа, изобщо не й се вярваше, че е попадането му тук няма връзка с нея. Взе плик и необходимите документи и попита:
– За къде изпращаме?
– София, ул. Мусала, номер 66, Фондация „Луцифер”.
Силвия повдигна презрително очи, вече беше силно раздразнена, само подобни клоуни й липсваха в края на работния ден.
– Фондация „Луцифер”?
– Да. – непоколебимо отговори мъжа. Силвия понечи да скъса документа и леко повиши тон:
– Я, стига глупости!
– Какво толкова, Луцифер е принца на светлината.
Силвия завъртя очи нагоре, вече  й беше ужасно досаден, реши че просто е някой, който иска да се подиграе с нея. Но донякъде и беше интересно, че  и други знаят това тълкование на името Луцифер.
– Знам кой е, но със сигурност знаеш, че има и по-популярен носител на това име.
– Не съм избирал аз името – сви рамене мъжа.
– Ох, да продължаваме, за да свършваме вече по-бързо. – Силвия изведнъж я осени, че може да се осведоми малко повече за странния клиент.
– Адрес на изпращача Марин Дринов 5 ли да пиша? – Това беше адреса на блока, в който живееше Силвия.
– Не, не аз не живея там. – Мъжът помълча известно време, но беше пронизан от настоятелен поглед и добави – Бях на гости там.
– На гости? В 3 през нощта?
– Да, също като някой да ти звъни по телефона в 3 през нощта.
Мъжът се усмихна, а Силвия хвърли поредния презрителен поглед. Не успя да измъкне адрес, изпращача се записа като Иванов и не даде адрес, само телефон. Попълниха всичко, той плати и докато пожелаваше усмихнат лека вечер, Силвия заби отново поглед в документите, за да прилича на затрупана от работа и дори не каза довиждане. Мислеше си само как не привлича никакви нормални мъже към себе си – или бяха обвързани, или бяха смахнати.Този дори и се струваше потенциално опасен, чудеше се дали не я следи.
В чудене за странния клиент работния ден най-накрая свърши, Силвия каза довиждане на колегите и излезе от офиса в мисли, откъде по-напряко да мине за вкъщи и кой филм да гледа  тази вечер. Докато ровеше в чантата си да види дали случайно не е забравила ключовете си тя почти се блъсна в нещо пред нея. Когато вдигна очи тя почти изпищя и се дръпна назад. Беше отново същия мъж. Тя реши да се държи смело, мислеше че показването на слабост в такива ситуации само подканя нападателите да атакуват.
– Какво искаш, следиш ли ме?
– Не те следя, чакам те?
– Защо?
– Искам да се запознаем.
– Защо? – натърти отново Силвия. Усети как точно в този момент й липсваше адекватното присъствие на Светлин до нея, ако й беше нормално гадже можеше да я чака след работа и разни откачалки нямаше да могат да я заговарят.
– Може би съм те харесал. Нищо не искам, само да си поговорим.
– Нямам интерес. – Гласът на Силвия беше леден. Наистина нямаше интерес, откакто беше със Светлин въобще не забелязваше другите мъже около нея. Може да не беше пълноценна връзка, но поне беше повод да не се оглежда повече за необвързани и да се чуди дали ще им хареса, което за нея си беше до голяма степен облекчение.
– Хайде де, какво друго имаш да правиш днес. – Силвия пак го стрелна с поглед – как така знаеше, че няма нищо за вършене. После реши, че се параноясва. А и съзря възможност все пак да разбере следи ли я този и откъде се е взел. – Нека само повървя с теб до вас.
– Добре, но нищо повече.
– Разбира се, Силвия – мъжът беше ухилен до уши, а тя отново беше сбърчила вежди и тъкмо да избълва нещо, той я прекъсна смеейки се – Боже, пишеше ти го на баджа ти в офиса, по-спокойно.
– Ти как се казваш?
– Севар.
– Севар? – Силвия реши, че това е последната глупост, която ще изтърпи да чуе. – Севар като ханът?
– Да. През осми век, когато е живя ханът сигурно е било популярно.
– Само че не познаваме никой живял през осми век, за да ни го потвърди.
Севар се засмя широко.
– И с какво са занимаваш, Севар?
– Сега ти ли искаш дам е опознаеш?
– Ти знаеш как се казвам и какво работя, не е ли редно и аз да знам същото за теб?
– Занимавам се с проучвания.

– И какво проучваш?
– Теб.
Силвия спря да върви, огледа се и видя, че са в някакво безлюдно междублоково пространство. Този отговор за нея със сигурност значеше човек, който не е съвсем със всичкия си, а и щом така явно и заявяваше нещата явно не се притесняваше от това и беше способен на какво ли не. Наоколо нямаше кой да й се притече на помощ, затова тя отново реши да се прави на смела и да разчита , че най-добрата защита е атаката. Тя се обърна към Севар викайки:
– Я си хващай пътя и не ме занимавай с глупости!
– Ама аз…
– Изобщо не ми се обяснявай,въобще не искам да слушам още един вагон измислици!
– Не са…
– Не искам въобще да знам откъде знаеш къде живея, къде работя, просто искам да ми се махаш от главата!
– Остави ме да ти обясня! – Повиши тон и мъжът. Силвия реши да продължава в същия дух.
– Няма какво да ми обясняваш, не искам да слушам историйки за фондация Луцифер, Сатанаил, Свети Петър, Батман, Дракула или каквото и да било там.
Севар се подсмихна при последното изречение. Силвия завъртя глава изсумтя, изблъска го от пред себе си и забърза крачка напред.
– Чакай! – Севар изтича пред нея и я спря. – Нека ти обясня. Да, знаех къде работиш, но нека ти кажа защо, нека ти го обясня по-нормалния начин.
Силвия потропваше с крак и с ръка на кръста каза със студен тон:
– Слушам.
Севар въздъхна, погледна надолу, след това към нея и попита:
– Вярваш ли в свръхестествените сили?
– Що за кретен си ти? – Силвия присви очи.
– Добре, явно не става по нормалния начин, ще ти покажа.
Силвия въртеше глава и се правеше, че оглеждаше маникюра си.
– Силвия, виж ме.
Докато тя повдигаше очи и Севар беше уж пред нея, някакъв бърз вятър разроши косата й и тя чу гласа му някъде зад себе си. Обърна се, той беше на поне 5 метра зад нея. Умът й трескаво изчисляваше дали това е възможно и отказваше да признае, че това се е случило. Беше късно, беше тъмно, тя  не беше спала и беше нервна. Явно той използваше момента да си прави някакви номера, които тя не можеше да разгадае. Инстинкта й обаче подсказваше да не губи време и да го разпитва какво точно е направил,а да се отдалечи по-бързо, макар че пък любопитството й искаше друго.
– Тъпи, мъжки номера – прошепна на себе си Силвия и тръгна напред.
– Чакай! – Севар определено очакваше друга реакция. – Не ме ли видя?
– Виж какво! – Силвия се спря и се обърна към него с най-лошия поглед и тон, с които разполагаше. – Не ме вълнуват евтини фокуси и мъже, които се имат за мистериозни, не ме вълнуват причините ти да ме преследваш, защото мога само да си представя какви задни мисли те водят, и не – ни най-малко не ме вълнуват тези ти мисли, така че спести си усилията и върви на майната си заедно с останалата  глутница кретени, чиито тъпи свалки, уверявам те, грам не ми липсват!
Силвия се врътна и тръгна. Севар остана да гледа след нея с отворена уста.

Силвия вървеше бързо към вкъщи, токовете на ботушите и тропаха звучно по тротоара, а тя нито чуваше тях, нито виждаше хората, които подминаваше. Не спираше да превърта в ума си движението, което Севар беше направил, или по-скоро движението, което тя не можа да види. От една страна беше напълно убедена, че това е някакъв трик за привличане на внимание, съвсем наскоро беше гледала документален филм за тайните на илюзионистите, значи всичко беше възможно да се изфабрикува, защо да не можеше този откачен да изимитира, че е прехвърчал 5 метра за секунда. От друга страна Силвия не можеше да намери евентуално физично обяснение на случилото се и това я влудяваше. Не спря да мисли за това докато пазаруваше и прибираше рестото, докато ровеше за ключовете за входа в чантата си, докато се блъсна в една от съседките си, с която се размина. Когато се блъсна с нея обаче на Силвия й просветна, че това е съседката, която живее от ляво и на чийто балкон беше видяла Севар за първи път. Тя беше жена на около 60 години, често недоволна и правеща забележки на Силвия за шума и късните гости. Затова Силвия знаеше колко безумно ще прозвучи въпроса й, но трябваше да попита.
– Кога си тръгнаха гостите снощи? – изстреля тя, когато възрастната жена беше почти излязла от входа.
– Моля? Какви гости?
– Ами нямахте ли гости снощи? Не знам, счу ми се някакви разговори, смях.
Съседката погледна накриво и заговорили със заканителен тон:
– А бе на теб не ти ли е неудобно? Толкова често вдигаш шум, а сега ми правиш забележки, защото веднъж са ти се счули разговори? И как не те е срам да си измисляш, на всичко отгоре, днес се прибрахме от вилата, снощи дори не сме били вкъщи!
Жената тресна вратата на входа, но Силвия не се впечатли от това, а от потвърдените й съмнения, че Севар не е бил на никого на гости и е попадал на съседната тераса именно, за да я следи. Но как се беше качил там? Беше ли разбил апартамента на съседката? И как изведнъж изчезна от там, как беше слязъл, имаше ли връзка с днешните му ильозионистки номера? Силвия хукна по стълбите, влезе набързо вкъщи, хвърли покупките на масата в кухнята и бързо излезе на терасата, за да огледа има ли откъде човек да се спусне от терасата до земята. Трябваше да има някакво обяснение. Тя се наведе над парапета максимално и започна да се взира във водосточната тръба и кабелите за интернет, когато чу някакъв шум пред себе си. Знаеше, че  това не е на добре. Бавно вдигна очи и когато погледна пред себе си изпищя и се залепи за стената, в ъгъла на терасата. Севар стоеше пред нея, във въздуха. Не беше стъпил на нищо, нямаше плоскост под него, все едно беше застанал върху някакъв невидим подиум. Този път Силвия знаеше, че няма да може да намери логично, физично обяснение и мозъка й вече преравяше възможните теории какво същество би могло да е това и каква й е възможната защита срещу него.
– Как го правиш? – престраши се тя да пита, все още залепена за стената
– Вродено ми е да мога да го правя. – отговори усмихнато той. Силвия усещаше сърцето си като пред експлоадиране, толкова адреналин беше нахлул в кръвта й, че ушите й бучаха и се чувстваше като в безтегловност. Беше любопитна, беше изплашена и се чувстваше застрашена, а разума й все още търсеше обяснение.
– Абсолютно отказвам да повярвам, че се случва. – Силвия си казваше, че може би сънува.
– Отказваш или не – случва се. – усмихнатия Севар, като вързан за невидими въжета прелетя до перилата и стъпи от вътрешната страна. Беше застанал пред вратата на терасата и Силвия се чувстваше в безизходица.
– Въобще и не се приближавай към мен! – каза тя с надежда, че решителността й ще го откаже от евентуални намерения за атака.
– И да се приближа, нямаш никаква причина да те е страх от мен. – каза Севар и направи крачка напред. Силвия вдигна ръка като да го спре и той наистина спря. Тогава тя процеди през зъби:
– Какво нещо си ти, по дяволите?!
Севар въздъхна, погледна я и каза тихо:
– Вампир.
Тръпки полазиха по гърба на Силвия, но това щеше да стане, каквото и митично същество да й беше декларирал, че е. Силвия не разбираше дали любопитството или страха пращаха повече адреналин в тялото й.
– О, да, каква ли пък причина бих могла да имам да ме е страх от вампир?!
– Повярвай ми, нямаш, но нека да ти обясня.
Тя донякъде повярва на казаното, най-малкото имаше възможност да я убие няколко пъти досега, но тя все още беше жива.
– Слушам.
– Не, тук, моля те, да влезем вътре.
Силвия си помисли, че никога и за нищо на света не би пуснала свръхестествено същество в дома си. Цял живот беше фантазирала и чела за какви ли не причудливи създания, но в ума си тя можеше да контролира всичко и беше всесилна, а тук се чувстваше слаба и уязвима, и не искаше около нея да се навърта нещо, срещу което не знае как да противодейства, и какво въобще иска от нея. Сети се за ужасно многото сериали и филми за вампири, които беше гледала и сега никак не й се стори толкова очарователно да попадне в полезрението им. Севар я подканваше с глава към кухнята и Силвия изведнъж се сети как в някои от сериалите, които беше гледала, вампирите не можеха да влязат в дадена сграда, освен ако собственика изрично не ги е поканил вътре. Тя беше наясно, че това са само филми, но нямаше какво да губи, вътре беше по-добре от двата квадратни метра тераса, от които не е така трудно да се падне, помисли си тя. Тръгна бавно към вратата, мина покрай Севар възможно най-далеч, но все пак отново усети да я полазват мравки, когато се разминаха. Вмъкна се в кухнята, шумно тресна вратата пред лицето му и зачака реакция. Реши, че няма смисъл да бяга, ако липсата на покана нямаше да го спре, едва ли и нейния опит да му избяга, щеше да е пречка за същество, което може да лети и да се придвижва светкавично.
– Няма да ме поканиш вътре, нали? – каза Севар, като гледаше в очите й, осъзнавайки какъв е бил плана й. По този негов въпрос Силвия отсъди, че е предположила вярно, почувства се по-защитена и доволно се усмихна в лицето му:
– Като за вампир, не си особено умен.
– Боже, Силвия, моля те! – по лицето на Севар се четеше раздразнение. Ядосваше се на себе си, че не бе успял да предвиди хода й.
– Не трябва ли да те покани собственика на къщата? – попита Силвия, която изведнъж се сети за тази подробност
– Не, ти си основния обитател в момента и докато живееш тук също върши работа.
Силвия се ухили отново, тя беше само под наем тук, а собственичката на апартамента живееше в Дубай, явно наблизо беше единствената, която можеше да пусне вампира вътре, а тя нямаше такива намерения. Врътна се и седна на един стол, който гледаше право към вратата и каза на Севар с усмивка:
– Успех с търсенето на собственичката!

Нещо като продължение

автор: ©Събина Брайчев

картинка: интернет

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

4 thoughts on “Тъмни познайници(работно заглавие): Силвия среща Севар

  1. Много хубав разказ! Не харесвам особено поезия, за това рядко коментирам в блога, но сега ще издиря цялата проза, която си писала🙂

    Posted by Teia Ted | неделя, 4 май, 2014г., 12:10
    • Много ти благодаря, радвам се, че ти е харесал🙂 . Аз нямам кой знае колко проза, имам желание да пиша, но нямам талант за проза, не знам тя мен ли мъчи, аз ли нея, хич не ми се отдава, а пък толкова много ми се иска… За толкова години така и не усетих кой стил на писане ми идва най-отвътре, обикновено се влияя от автори, които съм чела наскоро… С други думи мрънкам и се оправдавам, че нито пиша проза често, нито кой знае колко сполучливо. Но се радвам, че все на някой му харесва от време на време.🙂

      Posted by Rois | неделя, 4 май, 2014г., 15:52

Trackbacks/Pingbacks

  1. Pingback: Тъмни познайници(работно заглавие): Господари на вечността | Rois - неделя, 4 май, 2014г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 348,634 hits
март 2012
M T W T F S S
« Февр   Апр »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  
free counters
%d bloggers like this: