Опити в проза, Разкази

Радослав

Sunset Beach Sand Walking Man Male Sky Clouds– Не можеш да си тръгнеш! – Радослав държеше на своето.
– Мога и ще си тръгна. – Симеон говореше с тих, но непоколебим глас. Радослав не знаеше какво да направи, не искаше да си представя света около него без Симеон, усещаше, че го губи, и това, че не може да го спре, го побъркваше.
– Мони, моля те… – колкото и да се опитваше да се прави на силен, сълзите му напираха и гласът му стана треперещ и умолителен. Радослав беше на колене пред Симеон.
– Слушай, Ради – Симеон  застана също на колене до него и хвана ръцете му. – Не можем да продължаваме повече и ти го знаеш не по-зле от мен.
– Аз…
– Не, слушай ме. Три години са напълно достатъчни. Всичко се изчерпа, трябва да спрем.
– Аз не мога да спра. – Радослав едвам говореше и гърлото го стягаше. – Може винаги да е така.
– Не може. Нека да спрем сега.
– Моля те…
– Ради, аз те моля. Нека спрем. Докато е време.
Водеха този разговор от няколко часа. Радослав като че ли най-накрая разбра, че е неизбежно и няма как да го промени. Погледна Симеон в очите:
– Ще се видим ли пак?
Симеон въздъхна тежко.
– Някога. Ако започнеш отново да чувстваш като нормален човек.

Седем години. Седем години бяха минали от този убийствен за Радослав разговор, а той все още не излизаше от ума му. Всяка дума, всяка запетая от това, което си казаха тогава със Симеон, който той повече не видя от тогава.  Това го побъркваше. Светът го дразнеше без него, хората го дразнеха. Затова се отнасяше така отвратително с всички, затова беше високомерен, рязък и груб. Не искаше да слуша глупостите на Вероника, сестра му, че някой ден ще се влюби  пак и ще започне да се държи нормално. Не, нямаше да се влюби. Нямаше нито подобно намерение, нито желание. Да, може и да спеше с всичко, което се движи – мъже, жени, нямаше значение, но в момента, в който се изпразнеше, забравяше лицата и имената им, забравяше къде ги е срещнал и как се е чувствал с тях. Не повтаряше. Държеше се надменно. А те пак го търсеха до побъркване след един път с него. Че какво имаше да им обича на тези идиоти, които се навираха при този, който ги отхвърля? Какво да им уважава, когато те сами не се уважаваха? Вероника обичаше да казва, че някой ден ще си намери майстора, но той вече веднъж го беше намерил и не искаше друг. Искаше само Симеон. Онова русо 17-годишно момче, което познаваше откакто бяха заедно в един клас в техникума, и което тогава, преди седем години, реши да го остави и да замине. Никой не беше като него. Нямаше гордостта му, усмивката му, чистотата му. Никой не можеше да се обръща към него с такава любов в гласа, никой не можеше да му казва „Ради” така… Беше забранил да му казват Ради, дори на Вероника, изпадаше в ярост, ако някой го направеше. Всички бяха жалки и нещастни, готови да се оставят на един непознат да ги излъже, само заради възможността да усетят малко близост. А най-зле беше през летните месеци, когато Варна се пълнеше с туристи,  жертвите, готови да се оставят да бъдат използвани, бяха още повече.
– През лятото си нетърпим. – често казваше Вероника, която беше може би единствения човек, на който Радослав говореше с нормален тон и без пренебрежение.
– Не аз съм нетърпим, а хората. А и не знам какво толкова му харесвате на прехваленото лято. – казваше Радослав. Лятото му бе отнело Симеон и той не можеше да му го прости.

Вглъбен в себе си, мислейки на тази тема, гнева за пореден път обзе Радослав, той скочи от масата, на която вечеряха с Вероника, хвана чинията с бърканите яйца и я запокити в стената. Този път Вероника не издържа:
– Излез от вкъщи! Омръзна ми от безкрайните ти изблици, от смяната на настроенията, от безцеремонното отношение, от грубостта, омръзна ми вече седем години да понасям да се държиш като идиот и да се опитвам да те оправдавам пред другите!
– Остави ме намира, боли ме главата!
– Писна ми да се оправдаваш с това главоболие, не мога да търпя повече!

Радослав излезе без да каже нищо повече, той не не обичаше да се кара с Вероника. Отиде в някакъв клуб, отвратен от тъпо ухилените физиономии на тези, които бяха тук на почивка и това си личеше отдалеч, изпи няколко водки,  и мерна на едно от отсрещните сепарета около 20-годишно момче,  с гривна с мидичка на ръката, което се смееше и гледаше към него. След няколко часа двамата бяха в квартирата на момчето. А след края на секса  с него, Радослав навлече набързо тениската си, дънките така и не беше свалил, и излезе от стаята, без да каже и довиждане, но момчето така или иначе почти се беше унесло и не обърна голямо внимание на това.
На следващата вечер Радослав отново стоеше на бара в същото заведение и се беше унесъл в мисли от преди седем години, загледан във водката си, когато някой седна до него. Радослав не вдигна поглед, докато не видя до него мидената гривничка на момчето от предната нощ.
– Здравей. – момчето се усмихваше насреща му.
– Среща ли имаме? – попита с равен тон Радослав.
– Не, видях те и реших да мина да кажа „здрасти”, а и да се представя, снощи бяхме толкова бързи, че не успях. – малкия се хилеше насреща му, но Радослав все така мълчеше и го гледаше празно.  – Аз съм Марио.
Марио подаде ръка, но Радослав не я пое.
– Радослав. – измрънка той.
– Много дълго. Не може ли за по-кратко… – Радослав присви очи, готов да избухне, ако Марио го наречеше Ради. – … Слави?
– Слушай…
– Марио.
– Слушай, Марио. Както и да ти хареса да ме наричаш, нека сме наясно, че аз не повтарям. Особено с някакви недорасли туристчета.
Марио се усмихна.
– И без да ми го разясняваш, се бях досетил, че не повтаряш, щом се изниза така снощи. Реших да ти се представя само, защото не е като просто да сме се разминали в тоалетната, все пак секс беше. Можеше да се усмихнеш и да кажеш едно наздраве просто, но спокойно, аз не се натискам там, където не ме искат. И не съм турист, а съм си от Варна, но и това няма значение.
Радослав не каза нищо, а Марио седна някъде из бара. Беше убеден, че малкия ще го потърси пак и реши да се махне, докато е време. Обиколи няколко дискотеки и накрая се оказа в „Александър”. Седна на бара и пред очите му попадна двойка, в която мускулест висок мъж целуваше настойчиво някакво младо момче. И Радослав почти щеше да се задави, когато видя мидената гривничка на ръката му. Не изглеждаше сякаш Марио се забавлява чак толкова от  целувка, но това че видя Радослав същи не го развълнува кой знае колко. На Радослав рядко му се случваше някой, който е бил с него толкова скоро , да предпочете чужда компания.  И колкото и да оглеждаше дансинга и да се правеше, че гледа на друга страна, погледът му все се връщаше към Марио и мускулестия тип, който ставаше все по-настъпателен и напираше да бърка под дрехите на момчето. В един момент мускулестия тръгна към тоалетната и Радослав се приближи.
– Какво правиш, този още малко ще те изчука на бара?
– А това по какъв начин те засяга? – каза леко заваляно подпийналия Марио.
– Не ме засяга, просто ми е чудно как може този да ти харесва.
– Във всеки случай  е по-добре, отколкото някой да ме изчука и да си тръгне, бе да си каже и името.
– Днес  ти го казах.
– Защото аз попитах.
Радослав се засмя.
– А на този как му е името?
Марио изглежда напъваше всичките си мозъчни гънки, но така и не можеше да си спомни питал ли го е въобще как се казва.
– Хайде, да тръгваме.
– Нали не повтаряше…
– Не мога да оставя някакво мускулесто прасе да осмуква най-хубавото момче на бара.

И след този секс Радослав побърза да намери тениската си и да се запъти към вратата.
– Тръгваш ли? – успя да попита в последния момент Марио. Радослав въздъхна тежко, ето затова не повтаряше, сега щеше да има драми и обяснения.
– Тръгвам, имам работа сутринта.
– Добре. – каза Марио, зави се и се обърна на другата страна.
Радослав не знаеше дали е случайно, дали Марио не го дебне, или дали той самия не се запътва някак подсъзнателно всяка вечер към местата, на които можеше да срещне малкия. Никога не го намираше сам, но всеки път успяваше  го убеди да си тръгне с него. Започна да му става по-интригуващо да го измъква от ръцете на тези, които си въобразяваха, че ще го чукат тази нощ, отколкото  да води разни непознати, тъпо нахилени туристи в леглото.  На петият път, в който правиха секс Радослав целуна за първи път Марио. На десетия път, след като свърши, Радослав стана, облече тениската си и се запъти към вратата.
– Тръгваш ли? – Марио зададе дежурния си въпрос по навик. Радослав спря, погледна го, замисли се, свали отново тениската, хвърли я някъде по пода и се мушна отново в леглото при Марио.
– Не, няма да тръгвам. – Марио се усмихна , целуна го и заспа до него.

– Не мога да те позная, кога най-накрая ще ме запознаеш с причината за тези усмивки – Вероника беше щастлива най-накрая да види брат си с някого, не толкова, за да го види обвързан, а защото всичко това очевидно му се отразяваше много добре. Това лято Радослав беше спрял да се зъби на всички, не беше толкова черноглед, нервните му изблици намаляваха все повече. Усмихваше се. Най-накрая беше отново онова лъчезарно момче, което някак се беше изгубило преди седем години.
– Скоро. – усмихна се Радослав и излезе от вкъщи.
Марио го чакаше пред Макдоналдс.
– Нека да не ходим на дискотека днес, нещо ме боли главата.
За Марио това не беше проблем, дори напоследък и двамата предпочитаха да остават повече насаме, за да могат да се наслаждават напълно един на друг. И двамата бяха спрели да спят с други, без да го бяха изисквали един от друг, просто някак от само себе си всеки спря да изпитва нужда от това да увеличава бройките си. По-приятно им беше да бъдат заедно и да измислят нови места, на които да правят секс. И ето, че днес на Марио му дойде идеята за плажа. Намериха едно по-закътано място, пушиха марихуана и пиха бира и след като правиха секс, заспаха един до друг. Радослав сънуваше как пътува из някакво непознато място, когато започна да му се счува някакъв глас, който в началото не можеше да различи и му се струваше далечен. Постепенно гласът ставаше все по-отчетлив и по-отчетлив, докато накрая той съвсем ясно чу:
– Ради…
Радослав отвори очи и усети как сърцето му още малко щеше да разбие гръдния му кош, за да тупка яростно. Беше малко преди изгрева,сумрачно, той беше сънен, алкохола и тревата още му действаха, но съвсем ясно различаваше фигурата пред себе си – Симеон.
– Мони!
– Шшш! – изшътка русокосото момче. – Ще го събудиш. Ела с мен.
Симеон протегна ръка. Радослав се подвоуми за секунда, набързо надраска някаква бележка, която пъхна в джоба на дънките на Марио и тръгна след Симеон.
– Кога се върна? Къде отиваме?
– Ще ти кажа. Ела.
Симеон водеше Радослав за ръката. Двамата нагазиха в морето. Вървяха бавно напред. Радослав галеше с палец ръката на Мони, а от беглия допир му се струваше, че лети, дори не забелязваше къде стъпва.
– Хайде… – Симеон вървеше напред, водата беше над колената им, вълните бяха малко по-бурни и в един момент Радослав изпусна ръката му.
– Чакай, Мони. – подвикна той след него, а Симеон продължаваше напред.
– Хайде…
Радослав вървеше, водата беше над кръста му и ставаше все по-висока. Той се обърна към брега, погледна Марио, който все още спеше и отново чу гласа на Симеон:
– Ради, идвай…
Радослав си спомняше колко години и с какви надежди се беше молил отново някога да чуе това обръщение, изречено от този същия глас, почти бе губил надежда на моменти. Обърна се напред. Слънцето бе започнало да изгрява и първите му лъчи заслепиха Радослав. Той съвсем бегло виждаше фигурата на Симеон пред себе си, но продължаваше да върви напред. Не, не можеше да го остави пак да си тръгне. Вървеше, докато водата не се качи над раменете му, над брадичката, докато не спря да усеща земята под краката си… И някъде тогава Радослав се сети как често му се смееха, че е родом от Варна, а така и не се беше научил да плува.

Когато след няколко дни намериха тялото на Радослав, изхвърлено на плажа, Вероника и Марио най-накрая се запознаха. Тя го обвиняваше, че  е завел Радослав пиян и надрусан на плажа, където кой знае какво депресивни мисли го бяха налегнали и го е оставил да се удави, Марио твърдеше, че е абсурдно Радослав да е решил да се самоубие, че са били щастливи заедно и може би някой им е сложил нещо в тревата, която са пушили, и му е замъглило ума, или пък някой го е завлякъл насила в морето. Упорството му доведе до аутопсия, при която патолога не откри следи нито от насилие, нито от упойваща вещества, но откри мозъчен тумор в напреднал стадий, който, според него, така или иначе е щял да доведе до скорошната смърт на Радослав. Той каза, че това му състояние вероятно продължава от години, като е било причина за често главоболие, депресии, гняв, рязка смяна на настроенията, а много често дори халюцинации.

След няколко седмици Марио най-накрая се реши да изпере дрехите, с които беше облечен в онази нощ, когато за последен път видя Радослав. Беше посред нощ, но когато той откри бележката в джоба си, веднага звънна на Вероника. На нея й отне пет минути да накара Марио да се успокои, за да й каже какво има с нормален глас. Марио беше намерил бележка, която според него беше улика за това, че някой е принудил Радослав да се удави и това не е било самоубийство. А на бележката пишеше „Тръгвам със Симеон.”
– Не, Марио, успокой се, не е това. – обясни Вероника, след като въздъхна. – Симеон е един негов съученик, първата любов на Радослав. Удави се едно лято, при нещастен случай, бяха само още по на 14 години. Три години след това Радослав беше самовглъбен и отнесен,  и не общуваше с никой, а след това се озлоби срещи всичко. Сигурно някъде по това време се е появил и тумора.

15.07.2014г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
вдъхновено от Massive Attack – Live With Me

photo by pixabay.com

 

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 348,262 hits
юли 2014
M T W T F S S
« Юни   Авг »
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  
free counters
%d bloggers like this: