Опити в проза, Разкази

От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите

zx620y348_2196772Владимир бил четвъртия и най-малък син в своето семейство. Когато се родил, вече всички баби и дядовци били уважени с по едно внуче кръстено на тях, затова баща му избрал да го кръсти на Ленин, като символ на всичко онова, в което вярвал. Както вероятно се досещате, бащата на Владимир бил комунист, но не от онези комунисти, чието име сега се изговаря със злоба и които се са чудили как да се докопат до по-голямо парче власт, за да имат повече облаги. Бащата на Владимир, Минчо, бил беден, живеел в малко село, бил се нагледал на бедността на околните, на несправедливостта на това как бедните работили тежък труд във фабриките, а получавали малки надници и умирали от туберкулоза и други страшни болести, докато фабрикантите печелили своите богатства на техен гръб. Не че Минчо пряко го засягало ставащото по градовете, но липсата на справедливост не му давала мира, затова прегърнал комунистическите идеи с радост, защото вярвал, че те могат донесат един по-справедлив свят, който всеки да работи според възможностите си и да получава според потребностите си, без да ламти за повече. Минчо участвал в Септемврийското въстание през 1923 година, след което дълги години лежал по арести и затвори, където редовно бил смазван от бой. Накрая бил пуснат, но скоро след това се разболял и се парализирал от кръста надолу. Последните си години той прекарал на легло и озлобен срещу света, сякаш забравил нещата, в които е вярвал и заради които се е борил.

Но всичко това не било забравено. Идеите се прехвърлили на Владимир. Въпреки, че били бедно семейство, Владимир бил винаги лъчезарен и добронамерен. Със всеки намирал какво да си каже, а той самия вярвал в хората, в това че у всеки се крие доброта. Вярвал и в себе си, затова, когато 17-годишен се влюбил, той бил сигурен, че рано или късно ще спечели жената на мечтите си. Гена била с година по-голяма от него, единствена дъщеря в дом , който бил доста по-заможен отвладимировия. Освен че била красавица, Гена имала вълшебен глас и често пеела по седянки. Да не говорим как кръшно танцувала. Владимир все се опитвал да се хване за нея на хорото и да привлече вниманието й, но тя упорито го отбягвала. Тогава той се решил на друго. Един ден, когато знаел, че Гена няма да в вкъщи цял ден, Владимир отишъл при баща й и му казал че иска или не иска, тази нощ Гена ще му пристане. Бащата на Гена се стреснал, какъв позор щяло да бъде за него, единствената му дъщеря да избяга от дома, вместо да й вдигнат един годеж както си трябва?! Казал той на Владимир, че ще направят годеж. На вечерта Гена се прибрала и попитала за какво се стягат, батко й ли ще женят. Дълго се разправяли Гена и баща й, тя се тръшкала и не искала да се жени за Владимир, но баща й вече бил поканил цялото село на годежа и не искал да се срами. И така, ще не ще, Гена се оженила за Владимир. Но й трябвало твърде кратко време, за да се влюби в него и да разбере, че за по-добър мъж не би могла и да мечтае. Гена била възхитена от Владимир и от отношението ми към света и хората. Той гледал на всичко с усмивка, помагал на всеки, който може, не се отказвал, винаги търсил варианти да постигне каквото е решил, не се страхувал от промените, не се страхувал да застане зад това, в което вярва. А и не се отнасял с жена му, като със слугиня, на която е отредено да стои до печката.

Вероятно за това Гена с мъка понесла трите години военна служба на Владимир.  Той се върнал, решил да си търси късмета и да изкарва повече пари, и заминал да работи като миньор в новооткритата мина Твърдица. Твърде дълго била живяла Гена без мъжа си, затова без да пита може или не може, един ден тя грабнала малките Минчо и Наташа, двете им деца, баткото бил на 5, а малката на 2 и заминала за Твърдица. Всички се втрещили, нямало други жени и деца там, нямало къде да ги сложат да спят, но Гена категорично отказала да се върне. Заградили със завеса малък ъгъл в помещението където спели всички миньори и там живеело младото семейство. На тясно, но заедно. Не след дълго другите миньори също се престрашили да извикат жените си там, Гена и Владимир били техния пример и вдъхновение.

По-късно те се върнали в родното си село и двамата започнали работа в ТКЗС-то. Владимир бил и секретар на партията в селото. Всички познавали Владимир и знаели къде е къщата му. Дома му винаги бил пълен с приятели и познати, кой идвал заради гостоприемството на семейството и веселото гостуване там, кой за да поиска от Владимир да му помогне с ремонта вкъщи, Владимир има око на естет, обикновената стена, боядисана с блажна боя, живвала с красивите орнаменти и фигурки, които Владимир рисувал майсторски, кой идвал да търси съвет от Владимир, защото всички знаели, че на него му хрумват винаги нестандартни идеи, за които друг не би се сетил, но пък резултат винаги имало. Ненапразно него го местили ту в едно, ту в друго звено в ТКЗС-то – слагали го там където имало проблем и за няколко години той успявал да съживи производството и да го направи печелившо. След като овчарниците близо до селото заработили на печалба, благодарение на упоритата му работи и идеи, той бил преместен на овошките и станал отчетник на ябълкопроизводството. Като син на баща си и не по-малко вярващ в идеите на комунизма, Владимир обичал партията от сърце и вярвал, че това е най-добрия възможен строй за човечеството, че по този начин не може да има изгладнели и мизерстващи бедни и пируващи за тяхна сметка богаташи. Затова, когато започнали да пристигат разни големци с бележки при ябълките, работата хич не му се понравила. От партията той имал заповед, ябълки да не се продават, ако идват хора да питат, да има се дават само капушките, които били по-ниско качество и то да не се дават безплатно, а да се заплащат, а останалото трябвало да бъде за износ. В същото време при него пристигали разни хора с бележки – от секретаря на партията в еди кой си град, от еди кой си кмет, от еди кой си председател на партията в някой регион. Бележки, да се даде на определени хора еди колко си килограма ябълки първо качество и то безплатно. Владимир не можел да преглътне всичко това. Това противоречало на всичко, което комунизма учел, на всичко, в което той вярвал и заради което навремето бил станал член на партията. Това не било на всеки според възможностите и на всеки според потребностите. И преди всичко това било нечестно и нередно, а той нямал намерение да петни ръцете си. Започнал да отказва и да връща хората с бележките. Не след дълго, на събрание на партията, той бил предупреден, но понеже не си взел бележка и продължил да връща хората с бележки за безплатни ябълки, на следващото събрание Владимир бил изключен от партията и му била взета партийната книжка. Владимир обаче, за разлика от баща си, който се озлобил след затворите, не се озлобил срещу хората, а решил да търси справедливост. Писал до хора на всевъзможни високи постове, постарал се всички да научат за несправедливостта, на която бил подложен. Писал и до самия Тодор Живков. Владимир бил прав, знаел го и не се страхувал, той не бил престъпил нито един принцип на комунизма, напротив, дори се противил срещу престъпването на такива и вярвал , че ще получи справедливост. И я получил. Един ден получил писмо от София, с което го уведомявали, че възстановяват  членството му в партията и му връщат книжката. След като получил това признание, Владимир отишъл на следващото събрание на партията в селото, хвърлил им книжката и им казал, че след като справедливостта е тържествувала, той може спокойно на напусне сам. Не, той не изгубил вяра в комунизма и идеите му. Но изгубил вяра в партията.

Не можах да се запозная с Владимир. Той вече имал двама внука от сина си Минчо, но дъщеря му Наташа още нямала деца. Тя преживяла една неуспешна бременност и дълго време, в което не можела пак да забременее, Владимир знаел колко й тежи това, и съпреживявал с нея, въпреки, че никога не позволил това да му проличи, винаги бил усмихнат, когато говорили по темата и казвал, че е сигурен, че един ден и тя ще си има детенце. Той обичал и сина си, разбира се, но Наташа била любимката му. Кръстена с руско звучащо име, уж на майка му Тана, но в голяма степен и заради любовта му към Русия, Наташа попивала от него идеите за честност и справедливост, попивала любовта към изкуството, попивала грижата за хората и готовността да се жертваш. Когато Наташа разбрала, че пак е бременна, нямала търпение да му каже, знаела, че той ще се зарадва не по-малко от нея, а и той бил този, който не й позволил да изгуби вяра и да се отчая. Заминала един ден с мъжа си за родното си село, но пристигнали късно, а Владимир се оплакал, че много го боли главата и Наташа решила да съобщи на всички на сутринта. През нощта Владимир починал от инсулт, няколко месеца преди да навърши 50. На него явно дори не му е било писано да знае за мен.

Казах, че не сме се срещали, но някак не вярвам това да е така. Някъде там, в небитието, когато аз все още не съм била родена, а той е бил наскоро починал, ние сме се срещнали и той е успял да ми предаде онази наследствена вяра в доброто, честността и хората, която е тръгнала от неговия баща, Минчо, стигнала е до майка ми, Наташа, и днес я имам и аз. Много често са ми казвали, че аз съм особен човек, че сякаш не съм родена да живея в тази държава, че съм прекалено честна, прекалено толерантна, прекалено отворена към новото и непознатото. И често са ме питали откъде идва това. А аз знам, че това е от моя дядо Владимир, който не успях да срещна на живо, но някак у мен са се пренесли всички неговия вярвания. Дори любовта към изкуството и красотата ми е дар от него. Има само една малка разлика. И аз като негова внучка, смятам, че и идеите на комунизма, са едни от най-утопичните, най-хуманните възможни, които някога са хрумвали на някого. Но разликата е, че той е вярвал, че хората са достатъчно извисени, за да не ламтят за повече от това, което имат нужда и да не дават по-малко от това, което могат да дадат. Аз зная, че днешната цивилизация не е готова да живее в строй, в който ще се изисква на всекиму според възможностите, и ще се дава на всекиму според потребностите. Но вярвам, че нещо подобно на строя на комунизма е това, което извисените ни души намират някой ден, когато научат всичките си житейски уроци и спрат да се прераждат. И знаейки, вярвайки(защото да вярваш е да знаеш), че има такова място, което е по-скоро едно състояние на душата, е донесло мир на самата мен. Но докато стигнем до това възвишено ниво на духа, можем да се опитаме да пресъздадем всичко това тук. Няма да успеем, но можем да опитваме, защото опитвайки се, ще се научим да бъдем по-добри. И това ще донесе радост в сърцата ни, както е носело на дядо ми. А за него вярвам, че той вече е там и чака останалите ни, да се научим и да го последваме.

11.08.2014г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
снимка: вестник Капитал

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

4 thoughts on “От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите

  1. Rois, просълзи ме, прекрасно написано. Дядо ти е бил невероятен човек.

    Posted by Sellene | вторник, 12 август, 2014г., 19:52
  2. Rois, имаш основание да се гордееш със своя дядо, както и с всички останали от твоя род!

    Posted by Homoerect | събота, 23 август, 2014г., 19:46

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 349,838 hits
август 2014
M T W T F S S
« Юли   Септ »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
free counters
%d bloggers like this: