Опити в проза, Разкази

Криптата на флорентинеца

woman-writing„Ще разбера, все някога ще разбера къде е връзката!” – мислеше си гневно Пако на ум, докато за хиляден път прелистваше  и препрочиташе копията от писмата между Карлос и Таня. Може да се каже, че ги бе научил наизуст, но ги беше взел със себе си дори сега, в самолета към София. Самолета скоро щеше да кацне, той се облегна на седалката и се загледа навън, опитвайки да се успокои и с надеждата, че най-накрая ще открие нещо.

Той затвори очи и си припомни кога за първи път чу името на Карлос Саез. Беше преди повече от осем години. След атаките на кулите близнаци в Ню Йорк и след атаките в Мадрид три години по-късно, в испанската полиция, в отделите за борба с тероризма, се назначаваха все повече хора, които преминаваха много по-сериозни обучения от преди. Пако и колегите му имаха предишен опит с различни сепаратистки организации в Испания, а след това и с различни ислямистки организации на фанатизирани мюсюлмани. Но никой не бе подготвен за Карлос Саез и групата му. Карлос бе обявил себе си за краен християнин, ревностен пазител на католическите добродетели. Той не се бореше за отделянето на някоя испанска област като автономна, не се бореше срещу другите религии. Той твърдеше, че се бори срещу седемте смъртни гряха и срещу потъпкването на християнската религия от самите християни. Затова жертва на неговите бомбени атентати бяха големи търговски центрове, големи туристически курорти, хотели от големи вериги, защото Карлос твърдеше във видеата, които пращаше до телевизиите след всеки атентат, че на тези места е истинската разруха и упадък на християните. Дейността му се разпростираше не само в Испания, в цяла Европа. Пако и отдела му безуспешно се опитваха да проследят и хванат Карлос повече от четири години, винаги ловко им се изплъзваше в последния момент.

Докато един ден не го заловиха най-неочаквано. Чрез някакъв анонимен сигнал, че Карлос поставя бомба на една автобусна спирка във Валенсия. Пако толкова пъти се беше опитвал и  не беше успявал, че му беше смешно дори да проверя сигнал, според който Карлос се беше поставил на толкова удобно за хващане място. Но за да не му пилят шефовете на главата, прати двама полицаи за проверка, която смяташе, че ще е рутинна. По-късно  медиите обявиха Пако и екипа му за герои. Пако обаче знаеше, че това не е така. Карлос толкова често му се беше изплъзвал, че беше убеден, че в момента се намира в затвора, само защото той самия е пожелал така. След няколко месеца терориста даде интервю от затвора, в което също призна, че сам е искал да бъде заловен, за да докаже на себе си и на другите, че той е новия Божи наместник и дори през решетките някой ден ще успее да изпрати заповеди на своите последователи и ще взривява отново. За щастие на всички обаче, близо три години след влизането на Карлос в затвора атентати нямаше, а последователи му сякаш без него се бяха разпръснали и не можеха да предприемат нищо.

И един ден, след близо три години, Карлос пожела да говори с един надзирател. Каза му адреса на един от най-големите търговски центрове в град Малага. Докато се хилеше доволно, а надзирателя недоумявайки го питаше какво е това, дойде един негов колега да му каже, че по новините са съобщили за голям бомбен атентат в Малага. В същия този търговски център, чийто адрес Карлос бе казал. Всъщност атентата бе станал в същата минута, в която Карлос бе казал адреса на надзирателя. Няколко часа по-късно организацията на Карлос пое вината за атентата. Пако и екипа му веднага пристигнаха в затвора, докато един разпитваше терориста, друг проверяваше списъка  с посетителите, но освен адвоката му, друг не бе идвал, а той беше тайно подслушван и се знаеше, че не поддържа контакт с хората на Карлос. Също така терориста беше под строг режим, не контактуваше с други затворници, не можеше чрез тях да е предал информация. Всички от персонала – надзиратели, медицински сестри, чистачи, всички които биха могли да имат контакт с него бяха проверени, но нямаше повод за съмнение в някой от тях. Тогава Пако започна да се рови в кореспонденцията на Карлос. Той получаваше много писма от хора, които го заплашваха, както и от такива, които го подкрепяха в идеите. Всички те бяха проверявани, но се оказваха просто хора, пожелали да изразят пред Карлос своето мнение. А и Карлос не отговаряше на нито едно от тези писма, за да може да е предал на някой някаква закодирана информация. Но Пако не вярваше групата да се е активизирала без заповедите на ръководителя си. Атентатите зачестиха, започнаха да излизат и извън рамките на Испания.  И всеки път, в точния час на атентата, Карлос казваше на някой от надзирателите адреса, където беше сложена бомбата. И докато отново се ровеше в кореспонденцията, Пако установи, че от една година насам, освен със семейството си, Карлос си разменя писма и с някакво 24-годишно момиче от България, Таня. Двамата си пишеха на английски и испански, момичето гневно обвиняваше Карлос заради убийствата, които е извършил директно и индиректно, тя беше будистка и му разказваше за своята вяра и убеждения, за своята логика, за погрешността на християнството, която тя вижда. Карлос от своя страна се опитваше да я убеди, че неговата вяра е истинската и че будизма е еретизъм. Двама си разменяха дълги писма, изпълнени с теологични и философски спорове за вярата, любовта и саможертвата. Но на Пако му се струваше, че има нещо друго зад това. Впрегна целия екип в разследването на момичето, свърза се с полицията в България, но не можеше да намери някаква предишна връзка между Таня и Карлос. Тя твърдеше, че е прочела за него в интернет, била е ужасена от действията му и е искала да изкаже възмущението си, потърсила е в кой затвор е, писала му е и така е стартирала кореспонденцията им. Таня беше живяла за малко в Испания, на един от Канарските острови, но по това време Карлос вече беше от две години в затвора, а и той беше ходил на острова само веднъж, на почивка, малко преди да го заловят, и то в хотел, в град, в който Таня не беше стъпвала по време на престоя си там. Проверяваха всички нейни телефонни разговори, по едно време дори я следяха, проверяваха какви имейли изпраща, какви неща пише в блога си, но нищо не водеше към връзка с организацията на Карлос. Пако дори впрегна няколко специалиста да проверят дали няма нещо шифровано в писмата между двамата, той самия се бе опитвал да разгадае няма ли някакъв код, но никой не попадаше на нищо.

– Шефе, откажи се вече да разследваш тази Таня. – каза веднъж един мъж от екипа му. – Виждаш, че е задънена улица. Тя нищо не знае, някакво си момиче от източна Европа, каква роля би могла да има? Виждаш, че тя е писала в блога си на тема религия и теология далеч преди контакта й с Карлос, явно наистина има такива убеждения.

Всички вярваха в това, че Таня няма никаква роля в случая, но не и Пако. Затова той беше решил лично да долети до София и да разговаря с нея, за да си състави сам мнение.  Таня веднага се съгласи на среща, когато той й се обади, каза че няма какво да крие. Пако беше кацнал преди час и вече пътуваше към кафенето, в което имаха среща. Видя я и я позна още в гръб, толкова пъти беше разглеждал нейни снимки, леко пълно момиче, с червеникава, къдрава коса, подстригана до раменете. Бързайки да седне срещу нея той събори дамската й чанта, окачена на облегалката на стола й. Събра нещата, които се изсипаха от нея, вдигна чантата, за да й я подаде и възкликна на английски:
– Защо е толкова тежка, какво държите в нея?
– Спокойно, не са боеприпаси, тях ги съхраняваме на друго място, не може да рискуваме да се взриви основната връзка на Карлос със света. – каза Таня, докато се смееше. Лицето на Пако замръзна и той се вторачи в момичето.
– Боже, шегувам се, била съм в Испания, Вашите сънародници имаха повече чувство за хумор от Вас. Просто любимата ми книга е в чантата, а тя си е доста дебела. Искате ли да Ви я покажа?
– Госпожице Атанасова, – гласът на Пако звучеше укорително. – Не съм дошъл тук да си говорим за книжки. Много е важно да обсъдим отношенията Ви с Карлос Саез и защо му помагате? Осъзнавате ли колко жертви има заради Вас?
– Помагам на Карлос единствено да осъзнае истината за религията си, но той възприема бавно. –  Таня говореше спокойно и усмихнато, и това влудяваше Пако, мисълта, че крие нещо не спираше да го тормози.
– Защо Карлос? Има безброй много религиозни фанатици, чието мислене да се опитвате да промените?
– За да си упражнявам испанския с някой. – все така се смееше Таня.
– Вижте, – опита се да говори с по-спокоен глас Пако. – Подходете сериозно. Знам, че сте момиче от бедна държава и вероятно го правите за пари, но това струва живота на много хора.
– Да е забелязал някой да съм заживяла по-добре, откакто си пиша с Карлос? Все така бедна съм си. Работя на две места, а парите едвам ми стигат. Освен това, не бъдете така убеден, че зад всичко стоят пари. Някои хора извършват престъпления само заради усещането за власт, което това им носи. Или пък от любопитство.
– Вие защо го правите? От любопитство или се опиянявате от властта?
– Говоря по принцип.
Усмивката на Таня се струваше на Пако все по-нагла и това опъваше нервите му до крайност.
– Виж, какво малка госпожичке! Не знам каква игра играеш, но знам, че ти помагаш на Карлос. Не знам как успявате да криете информацията в писмата си, но някой ден ще разбера и тогава свят ще ти се завие!
Пако не бе усетил как се беше разкрещял. Цялото заведение се бе обърнало и гледаше него, макар че той говореше на английски и голяма част не разбираха за какво става въпрос. Таня, все така спокойна, взе чантата си, сложи я през рамо, каза на Пако „Късмет.” И си тръгна.

Огорчението на Пако взе връх. Той слушаше за пореден път последното интервю на Карлос от затвора, в което той се обявяваше за новия Божи наместник и обещаваше, че скоро ще научи света какво значи жертва за религията. Всички очакваха огромен атентат, но не откриваха дори бегла следа относно това, къде би могъл да бъде.
– Шефе, пратка за теб. – потропа един от подчинените му на вратата и остави на масата малък, но тежък пакет. – Куриер го донесе току що.
Пако го погледна – беше от България, от Таня. Той го разпечата и намери в него книгата The Rule of Four* на Йън Колдуел и Дъстин Томасън. До нея имаше кратка бележка, която гласеше:
„Опитах се да Ви го дам като подарък, но не го пожелахте. Сега, когато всичко свършва, Ви го поднасям на тепсия.” Пако не разбираше какво значи всичко това, но като че ли му проблясваше, че книгата, която се изсипа от чантата на Таня в София, беше именно тази. Докато оглеждаше книгата и се чудеше какво става, негов колега влетя в стаята.
– Пако, бързо, затвора е гръмнал!
– Какво, кой затвор?!
– Този, в който е Карлос Саез.
Организацията на Карлос, бе успяла да внедри свои хора в затвора и бе сринала мястото със земята. Това беше жертвата, за която Карлос бе говорил. В предсмъртно писмо до медии той бе обявил, че като Исус ще жертва живота си, за да спаси човечеството от греховете му. Заедно със себе си, Карлос бе взривил всички негови хора, внедрени в затвора, целия персонал, включително директора, който беше в момента в сградата, и още 385 затворника.

След толкова драматични събития, Пако се сети за плика на Таня чак след няколко седмици. Седна да чете книгата. В началото не разбираше защо тя му я праща. Но след като достигана определена глава в книгата, Пако усети, че сърцето му ще изскочи. Грабна копията от писмата между Таня и Карлос, грабна молив и започна да чертае между редовете и да пише букви на отделен лист. Малко по-малко пред него се редеше всичко, за което беше подозирал. Веднага алармира екипа си, звънна на полицията в София, те потърсиха Таня, но тя бе заминала на море в Гърция, от която така и не се бе завърнала. Последните й следи водеха към Малта, а оттам – към круизен кораб, от който Таня също бе изчезнала. Веднага бе пусната за издирване от Интерпол, но Пако знаеше, че няма смисъл –  той беше убеден, че Таня вече се подвизаваше с друга самоличност и не се намираше на тази земна полусфера.

– Ха, каква е тази книга! – обърна се Таня към Соледат, нейната позната от Колумбия, на която беше на гости тази вечер. Таня живееше отскоро в Гран Канария, още не познаваше много хора и се радваше, когато я канеха на гости, дори колеги, които не познаваше много добре. Книгата беше копие на английски на The Rule of Four и Таня се изненада да я види, защото знаеше, че Соледат говори само испански.
– Това ли? – погледна Соледат. – От изгубените вещи в един хотел, в който работех преди като камериерка. Не че мога да я прочета, ама да я имам.
– Че дават ли ви така да взимате изгубените вещи?
– Не дават. Защо мислиш, че не работя вече в този хотел?
Двете момичета се разсмяха шумно, а по-късно Таня помоли Соледат да вземе книгата  да я прочете, Соледат и я даде. Книгата беше дебела, Таня я чете десетина дни. Беше книга за четирима приятели в Принстън, които се опитват да разшифроват скритото послание в един стар текст от Флоренция. Накрая разгадаваха сложния код, именно той се казваше The Rule of Four, и беше сложна система, която изискваше да се  намират буквите на определени места и редове. Но най-интересно беше това, което Таня намери накрая на книгата. Писмо, залепено на корицата. Започваше с „Искаш ли да играем?” и следваха доста страници поеми и разкази. Таня бързо разбра, че този който го е оставил, е скрил послание, което трябва да се разгадае с шифъра от книгата. Малко по малко тя разбра, че това е писмо от Карлос Саез, който казваше в него, че вероятно по това време вече, ще е в затвора, но моли, който го е намерил, да провери в интернет кой е той, и в кой затвор е, и да се свърже с него. Когато Таня направи това, се оказа, че Карлос е в затвора от близо две години. Свърза се с него. Съобрази се и за да не е подозрителна, в първото писмо му писа възмутени текстове по повод неговата терористична дейност, а закодирано бе разказала малко за себе си. Получи отговор, в който намери закодирани нещата, за които Карлос я молеше да му помогне. Таня се опияняваше да пише писма до Карлос, да ги напасва по кода и информацията, която трябваше да му изпрати. Чувстваше се умна. Почувства се и горда, когато Карлос прие нейното предложение – вместо да пише имейли от различни компютърни зали, всеки път от новорегистрирани имейли  до неговите хора, тя щеше да напише такъв само веднъж, колкото да обясни и после щеше да вгражда посланията в публикациите в блога си, отново ползвайки шифъра от книгата. Това, че имаше блог, в който понякога публикуваше и на тема религия, си беше чисто съвпадение и подарък от съдбата.  А пък това, че трябваше да публикува по-често от преди, действаше много плодотворно на писането на стихове и разкази, и тя имаше стимул да развива таланта си.  Да, Таня беше будистка много от преди да попадне на писмото на Карлос в книгата, имаше съвсем други убеждения, и по принцип не бе съгласна с терористичните актове. Не, тя не вършеше всичко това, от желание да почувства власт или пък от любопитство какво ще се случи. Но живота не беше лесен за бедно, луничаво, пълничко момиче, от просто семейство в бивша комунистическа държава. Тя имаше проблем и с откриването на свястно гадже, и с намирането на добра работа. Няколко милиона долара в банка, в далечна, карибска държава, нямаше да й се отразят зле и тя получи номера на сметката, в последното писмо от Карлос, в което той се сбогуваше с нея. След което тя прати книгата на Пако и замина за Гърция.

04.10.2014г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
photo: internet

* The Rule of Four – на българския пазар тази книга се предлага под името „Криптата на флорентинеца“

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 350,237 hits
октомври 2014
M T W T F S S
« Септ   Ноем »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  
free counters
%d bloggers like this: