Опити в проза, Разкази

Из малките улички на провинцията

Night streetКалина седна на пейката и нервно запали цигара. Огледа се наоколо. Беше 22 часа, нощта на Хелоуин. И нямаше жива душа на центъра на града. „Скапано, задръстено село!”, мислеше си Калина, която и без това си беше ядосана, „Дори на този ден кьорав човек няма по улиците, всички са се изпоприбрали, да не ги изядат призраците сигурно!”. Тя извади смартфона от джоба си, за пореден път не хващаше никаква безжична мрежа наоколо и не можеше да провери дали не й е писал някой във фейсбук. Идваше й да го хвърли някъде по плочките и да го разбие на хиляда парчета, но знаеше, че скоро няма да може да си купи нов, просто го изключи, прибра го в джоба си и се загледа в тъмнината.

На 23-годишната Калина тотално й беше писнало. Беше й писнало от малкия град, който нищо не й предлагаше, в който всички се интересуваха от клюки и кой какво си е купил, и с кого е спал, и намираха за смешно воденето на блог и писането на стихове. Беше й писнало от неразбиращи идиоти, които се вълнуват от това дали си по-зле от тях, а не от разговори за астрология, карма и смисъла на Вселената. Беше й писнало от хора, които дори на празника бързаха да се приберат вкъщи и да се заключат пред телевизорите, за да се подхилват на поредния скандал във Вип Брадър, вместо да се маскират и да се веселят обикаляйки къщи на приятели. Беше й писнало от малката й заплата, която свършваше след като платеше половината сметки и внесеше вноската по заема, който тегли, за да може да следва. Беше й омръзнало от задочното следване, от това как приятелите й студенти разказваха за луди купони по общежития и квартири, а в малкото си свободно  работа време, тя трябваше  учи за изпити. Мразеше специалността си – Счетоводство и контрол, която майка й я накара да запише, вместо така желана от нея Българска филология.  Беше й писнало съжителството с родителите й, които нон стоп я тормозеха с какво ли не – защо са я видели да се целува с момче пред блока, защо се прибира от дискотека в 2 през нощта, когато те се притесняват за нея, защо не спестява от заплатата си за черни дни, защо си купува скъп смартфон, при положение, че може да ползва обикновен мобилен телефон, защо не подрежда гардероба си, защо не е измила чашата си от кафето, защо е разпиляла книги върху масата в хола… Да, на Калина определено й беше писнало, и тази вечер тя окончателно взе решение, че колкото й да и е трудно, и въпреки, че от януари търсеше работа там безуспешно, на следващия ден тя ще подаде молба за напускане във шивашката фирма и ще се премести в Пловдив. Каквото и да й коства това, беше крайно време за промяна.

Калина се ядоса на себе си, че в бързината е забравила да си вземе якето, ставаше й студено и сега, ще не ще, трябваше да се прибере. Тя тръгна към вкъщи по неосветените, малки улички. От липсата на осветление и невъзможността да си извикаш такси също й беше писнало. Тя ускори крачка, но когато мина покрай караваната на Пламен я забави, погледна натам и се заслуша. После сама се усети, че чака да чуе нещо невъзможно. Пламен беше местния клошар и бездомник. Калина не знаеше каква е историята му и какво го беше довело до сегашното му положение, но й беше жал за него. Доскоро той живееше под един навес, който сам си беше сглобил до останките на една срутена къща. Тя дори не можеше да си представи как издържа той зимата, когато градусите паднат под нулата и завали сняг, или задуха вятър. Искаше й се да може да му помогне, но самата тя нямаше собствен дом, родителите й нямаше да пожелаят да го поканят у тях, тя нямаше къде да му предложи подслон. Понякога му купуваше баничка или кифла и му я оставаше тайно до навеса, докато той не се виждаше наоколо. Неудобно й беше да му даде закуската директно, хем тя се притесняваше, хем не искаше да притеснява и него, защото можеше да го хване срам, че някой му дава милостиня. Често се чудеше дали да не пише до някоя телевизия за него, все някой щеше да му помогне. Тогава един ден местната църква на съботяните докара една стара каравана, която всъщност беше стар, трансформиран влаков вагон. Не беше нищо особено, но бяха стени и покрив, защита от дъжда, вятъра и студа. Калина много  се зарадва, че някой все пак е успял да помогне. Често се улавяше, че когато минава покрай караваната се заслушва, за да чуе шум от телевизор или радио, както във всеки нормален дом. Разбира се, Пламен нямаше електричество и това беше невъзможно. При него винаги беше тъмно и тихо. И това отново натъжаваше Калина.

Потънала в подобни размисли, младата жена осъзна, че на фона на проблемите на бездомника, нейните са направо лиготия и каприз. Още нямаше 23 часа, родителите й не си бяха легнали, беше тъкмо навреме да се прибере и да се извини за скандала от по-рано тази вечер. Калина понечи да ускори крачка, но се спря. Приближаваше своя блок, но в този район от известно време вилнееше глутница бездомни кучета, няколко пъти се бяха опитали да нападат хора през нощта или рано сутрин, когато беше още тъмно. Калина намали крачка, заослушва се, заоглежда се. Проклинаше на ум липсващото осветление и й се прииска днес да не е точно Хелоуин, за да не й минават допълнителни страховити мисли през ума. Започна да й се струва, че нон стоп вижда нещо зад себе си с периферното си зрение, но я беше страх какво ще види, ако се обърне. Изведнъж взеха да й се причуват и някакви стъпки… Калина се сви и затрепери, стъпките приближаваха, нея все така я беше страх да се обърне, а и какво щеше да направи, дали някое голямо бездомно псе или свръхестествено същество – все щеше да я победи. Молеше се просто да си внушава и страха й да е заради празника, когато внезапно чу звук , от който подскочи метър назад. Лай! Лай, от едно дребно кокер шпаньолче, което беше от вътрешната страна на оградата, до която Калина вървеше, явно я беше счело за заплаха и се опитваше да защити дома си. Калина го погледна, разсмя се и тръгна развеселена към вкъщи, забравяйки да се оглежда за глутници кучета и хелоуински вампири. Стигна до входа на блока, понечи да отвори, но беше заключено. Тогава видя новозалепена отвътре бележка „Входа ще се заключва между 22 и 6 часа”.  Момичето се засмя и зарови за ключ в джобовете си. Беше сигурна, че новото правило е прието предимно заради нея, само тя се прибираше нощем. „Домоуправителката пак се е престарала, сакън да не я откраднат нея, старата мома ,от апартамента й.”.  Калина реши, че въобще няма да заключва, тъкмо да подразни пуританите от блока, които често мрънкаха, че вратата се затваряла и отваряла шумно по никое време по нощите. Калина вървеше с усмивка по стълбите. Но успя да стигне само до площадката на първия етаж. За съжаление не успя нито да се извини на родителите си, нито да се премести в Пловдив преди да умре.

На сутринта домоуправителката стана в 6 часа, за да отключи входа. „Добре, че съм аз, да въдворя ред.”, мислеше си 60-годишната жена, когато без малко не получи удар, отваряйки вратата на апартамента. Дори в смъртта си, Калина успя да я скандализира. Трупа й лежеше пред вратата, нахапан от бездомните кучета до неузнаваемост.

„Какви са тези отвратителни шумове, какъв е този смях?!?”, мислеше си Пламен. Цяла вечер стоя на прозорчето на караваната и гледаше разни групички деца, преоблечени като дяволи и вещици да минават по улицата. Знаеше, много добре знаеше той, че има заговор срещу него, целия град го мразеше и  всички се опитваха да го сплашат. Или още по-зле – да го убият. Може би бяха решили, че това е вечерта, в която ще го направят, затова пращаха тези орди с маскирани деца, за да го стряскат и да отвличат вниманието му. И тъкмо когато навън се успокои и Пламен реши, че и днес е отървал кожата, погледна през прозореца и видя нея. Онова русо момиче, с изцъклените очи. Той знаеше, че тя е една от главните в заговора. Не веднъж я беше виждал как се спира пред къщата му и го наблюдава. Искаше да изучи навиците му, за да знае кога е най-добре да нанесе удар. Беше я виждал много пъти как, докато той се крие зад ъгъла, тя носи в навеса му някакви закуски. Отровни, със сигурност. Не беше изял нито една, раздаваше ги на кучетата, те бяха големи и здрави, издържаха на отровата, не бяха стари и болни като него, затова не умираха, а той, със слабото си тяло, би издъхнал веднага, ако опиташе от отровите й. Не можеше да понася вперения й поглед. Някак усещаше, че днес е съдбовната вечер. Първо реши да търси начин да бяга, но после реши, че ще се бори за живота си. И когато тя тръгна надолу по улицата, навярно, за да вземе някое скрито оръжие от някой двор, той тръгна след нея. Тъкмо да си помисли, че му се е изплъзнала, когато тя се шмугна във входа, но после с радост установи, че е забравила да заключи. Мушна се след нея, настигна я и я цапардоса по главата с камъка, който носеше в джоба си. После отвори вратата на входа широко и свирна, за да извика своите приятели от глутницата да си направят пиршество.

20.10.2014г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
photo: dardani.m

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

2 thoughts on “Из малките улички на провинцията

  1. Ставаш все по-добра!

    Posted by Teia Ted | понеделник, 20 октомври, 2014г., 16:11

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 348,634 hits
октомври 2014
M T W T F S S
« Септ   Ноем »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  
free counters
%d bloggers like this: