Опити в проза, Разкази

Пътуваща с бурите

woman in storm– Анитрам! Анитрам! – младото момче влетя задъхано в стаята. – Облаци! Черни облаци от север!
Анитрам подскочи от мястото си, грабна наметалото и се запъти към конюшнята.
– Да кажа ли на краля, че тръгваш? – подтичваше зад нея младия Одорф.
– Не, в никакъв случай! – отсече Анитрам.
– Но той ще иска да знае…
– Работата ми е свършена тук, Одорф, добре го знаеш, сега трябва да вървя, докато все още мога.

Анитрам възседна коня и го пришпори в галоп към близката планина, в чиито поли се намираше малкото кралство-град Таилигсо. Тя оглеждаше около себе си, докато коня препускаше. Дойде тук преди повече от месец, по молба на монарха на кралството, заради вещица с голяма мощ, която тормозеше местните хора. Или поне така предполагаше. За първи път, откакто пътуваше с бурите, й се случваше такова тежко приземяване, падна далеч преди да стигне земята, удари си главата, за миг й се стори, че губи и силите си, а когато се събуди не си спомняше добре коя е и защо е тук.
– За нас е чест да посрещнем пратеника на Великия Тръбор! – пред нея се прекланяше младо момче, на не повече от 16 години, босоного, нисичко и усмихнато. – Ще ми кажете ли своето име, преди да Ви заведа в двореца при краля?
Името й, да… Само ако можеше да се сети. Сещаше се, че някой многократно я бе предупреждавал, че подобно нещо може да се случи, а тя не бе повярвала. Тогава погледна дантелена гривна на ръката й, както я бяха посъветвали да прави в такива случаи. На нея беше извезано името й.
– Анитрам. – едва изрече тя и започна да става.
– Анитрам… но Вие сте… – момчето изглеждаше стъписано. – Да не губим време, да вървим в замъка.
Тя и момчето се качиха на оседланите коне и поеха към Таилигсо. Малко по-малко Анитрам си спомняше. Тя беше една от магьосниците на Великия Тръбор – един от създалите на вселената  и измеренията й, този който се опитваше да запази баланса и изпращаше свои помощници там, където злото се опитваше да вземе превес. Наричаха помощниците му „пътуващите с бурята”, защото те идваха по време на буря и си тръгваха с такава. Никой не знаеше чия точно молба ще уважи Великия и кой от помощниците си ще изпрати, нито кога ще го направи.
– За нас е чест, че Великия Тръбор е решил да изпрати не кой да е, а бъдещата си съпруга да ни помогне. – каза краля на Таилигсо с поклон.
В ума на Анитрам беше просветнало нещо за годеж, но не можеше да си обясни защо  това не водеше до положителни асоциации. Помнеше как всички й казваха колко е специална и че да се омъжи за  свой помощник е чест, която Тръбор не бе оказвал на никой от хиляди години. На нея й се искаше да си спомни повече моменти около историята й с Великия, но мозъка й сякаш насила ги отблъскваше далеч от будното й съзнание. Или беше това, или появата на крал Огив Неснетром й направи толкова голямо впечатление, че тя забрави да мисли за друго, дори за момент забрави да попита какъв беше проблема, заради който я бяха извикали. Не можеше да прецени с какво точно й бе интересен краля – дали с това, че почти нямаше прислуга в двореца му, дали защото упражняваше стрелба с обикновените момчета от покрайнините на града, дали защото често ходеше в гората сам, ловеше риба и я носеше в двореца, където сам я готвеше, дали заради това, че понякога изпускаше по някоя мръсна дума, дали защото обичаше да ходи бос… Анитрам не знаеше това, но знаеше, че той не е  от онзи типаж монарх, който се мисли за нещо велико и недостижимо. А тя бе срещала много монарси. Включително и великия Тръбор бе един вид монарх. Странно как тя продължаваше да не може да си спомни моменти от историята си с него, но си спомняше колко префърцунено бе всичко около него, как се спазваше строг етикет и имаше тежки наказания за нарушителите. В тронната зала на Тръбор често цареше тишина, а в тази на Огив редовно се разнасяше смях, и много често това бе смеха на самия крал. И само колко неестествено до него стоеше онова същество, кралица Вил. Сякаш някой я беше съшил в картината. Спазваше всички обноски, които краля пренебрегваше, стоеше сериозна до него на трона, а когато се усмихваше, си личеше, че е от немай къде. Анитрам знаеше, че няма как да се мери с една благородничка с кралско поведение, краля може да си позволяваше волности, но сигурно искаше съпруга със синя кръв и кралско поведение, които й идват отвътре. Да, и Анитрам го владееше, но за нея такова поведение бе истинско усилие, и в присъствие на краля тя забравяше да спазва приетите норми на поведения. Смееше се гръмогласно, разказваше стари истории на висок тон и невъздържано, шегуваше се с неща, за които една благородничка не би й помислила. И краля изглеждаше сякаш толкова добре я разбира….
Такива мисли минаваха през ума на Анитрам непрекъснато, тя мислеше за това, дори когато победи онази досадна вещица, заради която я бяха извикали. Сякаш това не бе основната причина за посещението й, а се случваше между другото.

– Сега ще тръгнеш ли веднага? – попита младия Одорф, когото краля бе назначил за помощник на Анитрам, докато беше в Таилигсо, когато тялото на безжизнената вещица се свлече в краката му. Анитрам го погледна. Тя можеше да тръгне на секундата, можеше да махне с ръка и да завихри буря, след което да се върне в света на Великия Тръбор.
– Не, вече не е както преди. – излъга тя. – Сега трябва да чакам да ми пратят буря, за да си тръгна.

– Заради мен ли излъга? – каза Огив, докато прокарваше пръст по голия гръб на Анитрам.
– Защо мислиш, че съм излъгала?
– Всички знаме, че пътуващите с бурите си тръгвате веднага, щом свършите това, за което сте дошли. Бързате да се върнете в магичното си измерение.
– Казах и на Одорф, че вече има промени.
– Ани… – краля просто знаеше, че това не е вярно. Анитрам замълча и после добави:
– Не бях свършила  всичко, което исках да свърша тук.
Двамата се гледаха дълго.
– Аз мога да те направя моя кралица, не съм се женил за Вил по желание, беше уреден брак, мога да го прекратя…
– Мислиш, че съм тук, защото искам да стана кралица на малкото ти кралство?! – ядосана Анитрам стана от леглото и започна да се облича. – Аз мога да властвам над всички кралства и измерения като съпруга на Тръбор. Как дори за ум ти мина през ума, че просто искам да седна до теб на трона, за да заместя Вил в неловките усмивки?!
Анитрам стигна до върха на планината, решена, че ще си тръгне, но колкото и да мяташе ръце към въздуха, нищо не помръдваше. В един момент белите облаци на небето започнах да се вкупчват един в друг и лека по-лека образуваха образа на възрастна жена. Това беше Амам, пророчица и вестителка, една от помощничките на Тръбор.
– Заради това, че се забави да се върнеш, веднага след като уби вещицата, Великия Тръбор ти отнема временно силата да пътуваш с бурите. Ще се върнеш, когато той реши. Оглеждай се за бури в планината.
След тези думи образ изчезна.
– Защо ти отнемат силата? – попита Одорф, който бе проследил Анитрам и бе станал свидетел на цялата случка.
– Заради краля ти. – въздъхна Анитрам и се обърна към момчето – Слушай, отсега нататък единствената ти задача ще е да наблюдаваш планината и да ми кажеш, ако отнякъде се задава буря.

Анитрам препускаше към бурята, за която Одорф й каза. Когато застана под нея, когато усети тътените над главата си и капките дъжд заудряха по лицето й, тя вече знаеше, че годеника й най-накрая е решил да я върне обратно. Той не можеше да се материализира в човешко тяло тук, но от черните, кънтящи облаци бавно се оформяше образа му.
– Анитрам! – гласът му отекна в планината. – Добре знаеш, че ти отнех силите, защото знам, че ме предаде. Моята бъдеща жена не може дори да мисли за други, камо ли да бъде с тях. Исках да разбереш, че ако ще бъдеш с мен, аз съм този, който ще решава къде ще ходиш, по колко ще стоиш там и с кой ще се виждаш. Аз съм единствения ти път към нашия свят. Тръгни с мен и забрави всичко тук, преди да е станало късно!
Анитрам направи крачка, но някой я хвана за ръката. Проклетия Одорф не бе изпълнил заръката й и все пак бе казал на краля.
– Не тръгвай, Ани! Остани с мен!
– Анитрам! –прогърмя отново гласа на Тробър през гръмотевиците. – Тръгни с този, за който си орисана. Какво ще ти даде този смешен крал на малко, незначително кралство?
-Слушай, Ани! – Огив хвана й другата й ръка. – Не ти предлагам кралство. Не го искам. Ще се откажа от престола, ще се откажа от Вил, ще й оставя трона, ако трябва, да управлява без мен, и без това тя би била по-сериозен монарх от мен, а ние ще си направим една къщичка точно до бащината на Одорф, ще ходим за риба, ще гледаме коне, ще се катерим из планината и ще пием в кръчмата с другите селяни.
– Огив, аз… – започна Анитрам, но гласа от облака я прекъсна отново.
– Колко са жалки хората! Нима мислиш, че предложението ти за селски живот е по-блазнещо от това да сложиш вселената в краката й?
Анитрам знаеше, че Тробър няма да сложи вселената в краката й. Напротив, щеше да сложи нея в неговите крака и щеше да я ползва като украшение, в един свят пълен с аристократи и сноби. Може би беше от удара в главата при пристигането й в Таилигсо, но Анитрам вече не си спомняше какво беше хубавото на това, да живееш в двореца на Великия. Не си спомняше защо я беше блазнило да бъде негова съпруга. Само знаеше, че в момента много й се ядеше печена речна риба и й се пиеше пиво в кръчмата. Тя обърна гръб на бурята и двамата с Огив тръгнаха към града.

– Защо плакатите са свалени? – попита Лиз, когато влезе в болничната стая на дъщеря си и започна да събира плакатите от филма „Властелина на пръстените”, които бяха сложени на един стол до вратата. – Помолих няколко пъти сестрите да не ги махат, за да може Мартина да се чувства добре тук.
– Лиз, най-добре да вземеш плакатите вкъщи като спомен. – каза Робърт и хвана Лиз за ръката. – На Мартина вече няма да й трябват.
– Какво имаш предвид? Разбира се, че ще й трябват! Когато се събуди, трябва да й види неща, които й е приятно да вижда.
– Лиз. – започна отново Робърт с тих глас. – Знаеш, че Мартина няма да се събуди.
– Не, не го знам! – запротестира Лиз. – И ти не го знаеш, никой не го знае, лекарите казаха, че има до три процента шанс това да стане.
– Три процента, Лиз, вероятността е почти нищожна. Болницата също съветва да не храним повече илюзии.
– Не ме интересува болницата! – продължаваше да спори развълнувано жената – С баща й имаме средства, ще платим да я поддържат жива, докато дойде момента да се събуди, ще видиш, че това ще стане, няма да пестим пари за това.
– Лиз, решението не е ваше обаче. Аз съм неин съпруг, аз решавам, не вие. Лекарите не регистрират мозъчна дейност, Лиз. Докога ще продължим с тази агония? Не е ли по-добре с органите й да спасим други нуждаещи се, вместо да харчим луди пари да поддържаме една жива кукла?
– Не, не… Не може бурята да я убие, разбираш ли, та тя я обичаше, възхищаваше й се…
Лиз изхвърча плачейки от болничната стая, но в сърцето си знаеше, че Робърт е прав.

– О, Боже, Робърт, това са просто някакви си светкавици в небето! От тях ли те е страх? – звънливия глас на Мартина прокънтя в стаята и всичките им приятели се разсмяха. Бяха на голяма приятелска сбирка в града.
– Слушай, Марти, може би не е зле да послушаш мъжа си, отвън е ужасен порой. – каза една от приятелките им, след като погледна през прозореца.
– О, моля те, Кейти, не заставай на моя страна, няма смисъл. – каза Робърт с шеговит тон. – Лейди Мартина е първа приятелка с бурите, не мога да й отнема удоволствието да си пообщува с тях. А и честно казано, нямам сили да продължа спора.
Всички се разсмяха отново. Робърт и Мартина бяха спорели половин час дали да тръгнат сега. Те живееха извън града и до дома им се стигаше по криволичещ път из планината. Беше опасно да се шофира в дъжда. Но Мартина обожаваше бурите и всички природни стихии. Възхищаваше им се и се опитваше винаги да бъде колкото се може по-близо до тях. Затова и купиха къщата в планината, там, на по-висока надморска височина, много по-често се случваше да вали и гърми, отколкото в града. Робърт се качи на шофьорското място, Мартина седна до него и двамата поеха към дома им. „Проклетото имение на върха на планината”, мислеше си Робърт. Той в никой случай не искаше да живее там, но парите бяха на родителите на Мартина и той нямаше думата. Беше наясно, когато се ожени за нея, че за да се ползва от облагите на наследството й , ще трябва да се съобразява с желанията й, и тези на родителите й, но вече му идваше в повече. Първо местенето в  къщата, безумната мания на Мартина по бури и гръмотевици и върха на всичко беше след като по кината излезе „Властелинът на пръстените”. Мартина бе така вманиачена, че бе окичила цялата им спалня с плакати от филма, скоро започна да закача и из другите стаи. Домът им бе заприличал на музей на сувенири от филма – картички, бижута на героите, минифигурки, мечове, наметала. Тя дори започна да се облича сякаш излизаше от 15-ти век. Това беше прекалено за Робърт, той не можеше повече така, но знаеше, че ако се разведе, баща й ще се постарае той да не получи и една стотинка след развода, и всичките му години търпение в брака с Мартина ще са били напразни.
Докато тези мисли се прескачаха из главата  му, Робърт вече се беше качил по криволичещия път към дома им и даде газ решително.
– Побърка ли се? С тази скорост в дъжда, какво ти става? – попита жена му укорително.
– Аз ли?! Аз ли съм се побъркал?! Виж се, моля те, в тюлената си рокля, виж в какво време ме караш да шофирам и после ме питай кой се е побъркал!
– Моля те, Робърт, ще убиеш и двама ни!
– Ще поема този риск! – изкрещя Робърт, докато засилваше кола към отсрещната гора. От два месеца чакаше изгодния момент. Знаеше, че все някога Мартина отново ще пожелае да си тръгнат в най-големия дъжд и ще спори за това с него пред  приятелите им. Затова и този път той се постара спора да е дълъг и шумен, за да чуят всички как той е бил против да си тръгнат точно сега. От два месеца той бе развалил механизма на еърбега на пасажерското място. Знаеше, разбира се, че въпреки, че неговата възглавница работеше, инцидента може да бъде фатален и за него. Знаеше, че Мартина може да оживее и да разкаже на всички, че е катастрофирал нарочно. Знаеше, че въпреки всичко може да има разследване и да се установи, че механизма на еърбега е бил нарочно счупен. Знаеше, но риска си заслужаваше.

Беше изминала година, откакто Робърт бе изключил машините, които поддържаха Мартина жива. Той стоеше пред гроба й с цвете в ръка, на безлюдното по това време на деня гробище и се усмихваше. Всичко бе проработило в негова полза. Той се бе отървал само със счупен крак и ребро, за разлика от горката Мартина, която бе ударила главата си с все сила в предното стъкло. Никой не се усъмни в Робърт, не се установи нищо нередно, родителите й не оспориха правото му на наследство и сега всички милиони на Мартина бяха негови. След като година беше спазвал благоприличие, за да не е подозрителен, беше време да се наслади на наградата си. Изведнъж той усети остра болка в областта на сърцето, присви очи, усети ръцете и краката си да изтръпват. Погледна надолу и видя кръв да се стича по панталоните и после по обувките му, а после видя върха на едно острие да се подава изпод блузата му, точно там, където беше сърцето му. Той осъзна, че това е неговата кръв. Обърна се и видя жена в гръб, със старовремска рокля и дълга коса, да се отдалечава от него.
– Мартина! – изрече с тих ужас Робърт, но силите му стигнаха до там и той падна мъртъв до надгробната плоча.

Лора се качи в колата, където я чакаше брат й.
– Тръгвай, готово е! – каза хладнокръвно младото момиче, което бе на не повече от 20 години.
– Добре, сега като е готово. – каза също със спокоен глас брат й, докато палеше колата – Би ли ми казала, защото рискува да го наръгаш този посред бял ден?
–  И какво като е посред бял ден, жива душа няма из цялото гробище.
– Остави това, питам те защо той?
– Охх, трябва ли да си обясняваме всичко, приеми го за някакво вътрешно усещане, интуиция, има ли значение?
– Слушай, Лора, като твой близнак, споделям всичките ти мисли и желания, готов съм да ти помогна да унищожиш всеки, който пожелаеш, както и ти правиш за мен същото. Благодаря ти, между другото, че ми помогна да отровим онази идиотка Филиз миналата седмица, беше ми станала много досадна с това постоянно звънене по телефона. Та, не ми казвай кой е той и защо, но обясни ми, моля те, какво се случва на дрехите ти. – тук вече младежът започна да се смее. – В смисъл, добре си спомням, че заедно гледахме Властелинът на пръстените и ти каза, че е пълна боза, как реши изведнъж да се обличаш като елф?
– Я, слушай, ако ще ми дрънкаш глупости, слизай от колата и изчезвай!
– Добре, добре, не се вълнувай. – каза момчето. – Не искам да докарам някой инфаркт на наскоро трансплантираното ти сърце.

02.12.2014г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
снимка: интернет

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 350,237 hits
декември 2014
M T W T F S S
« Ноем   Ян »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  
free counters
%d bloggers like this: