Опити в проза, Разкази

Синеок шанс

Иън СомърХолдърВсяка прилика с действителни лица е напълно случайна, историята е измислена.

– Госпожо, аз пък няма да седна до Ангел!
Нина вдигна глава от дневника, беше началото на часа и всички деца все още се щураха насам-натам из стаята.
– Защо Виктория, какво има сега?
– Защото много мирише, госпожо!
Децата започнаха да се кикотят  и погледнаха в посока към задните чинове.
– Тишина! – повиши глас Нина. – Седни на първия чин, Виктория, всички други също да сядат по местата си, часа вече започна!
На Нина й се искаше да се скара повече на малката Вики, че беше извикала такова нещо на всеослушание, но момиченцето беше право. Когато всички насядаха, тя отправи поглед към дъното на класната стая, където от последния чин я гледаха големите сини очи на Ангел. Кристално сини и ясни. Момченцето имаше изписано красиво лице, но целия бе мърляв и неизмит, гуренясали очи и нос, сплъстена коса, а дрехите му не бяха сменяни поне няколко дни, бяха заваляни и от тях наистина се носеше миризма, така че малката Виктория с право не искаше да седне до него. Ангел стоеше мълчаливо на чина си и оглеждаше другите деца, които хвърляха погледи към него и се подхилкваха. И красивите му сини очи се пълнеха със сълзи.

Нина понякога се хипнотизираше, когато поглеждаше в очите на това дете. За първи път, откакто се беше развела, се впечатляваше толкова от нечии очи. Нейния бивш съпруг имаше същия син, кристален поглед, само че това момченце гледаше невинно, а очите на съпруга й бяха обиграни. Колкото им се възхиждаваше в началото, толкова спомена за тях будеше в нея ярост доскоро. Всички й повтаряха като е толкова млада да не се жени за музикант, но тя искаше див, необуздан мъж до себе си, за да може да се хвали, че заради нея той се е кротнал и тя го е опитомила. И се подписаха веднага след като тя завърши средно. Кротването обаче продължи само около година след раждането на дъщеря им, когато той съобщи на Нина, че отива на гурбет в скандинавските държави, защото в България няма хляб за музикантите. Обещаваше, че ще праща пари редовно и ще се прибира при тях на всеки два месеца. Шест месеца след като замина, той не беше пратил и лев, и все още не беше се прибрал, накрая се обади на Нина да й каже, че няма да се връща, че се е влюбил в някаква шведка и възнамерява да живее с нея в Стокхолм. Всъщност обаждаше й се, за да я моли за развод по взаимно съгласие, за да се ожени, колкото се може по-бързо за шведката. Нина трудно преживя разводя, трябваха й години да се окопити и най не можеше да търпи коментари от рода на „Аз нали ти казах навремето, че не е стока.” От тогава Нина не можеше да понася синеоки мъже. Всъщност тя не можеше да понася никакви мъже, все очакваше, че ще излъжат, ще я изоставят и въпреки, че беше хубава и млада, и имаше не малко ухажори, тя така и не започна някаква сериозна връзка повече от 12 години след развода си. А и мъжа й се появяваше веднъж на една-две години да види детето си, като Нина се опитваше всячески да избегне срещите с него в тези моменти, но само мисълта, че е наоколо, беше достатъчна да я прави скептична към живота и любовта.

Тъжните очи на това дете обаче искрено й въздействаха. Направи й впечатление още в първия ден на новата учебна година, когато тя поемаше нов випуск първолаци. Ангел остана някак встрани от  другите деца, макар на този ден да беше чист и спретнат. Не беше никак общителен. Той не се защитаваше срещу подигравките на другите, Нина предполагаше, че това е защото не можеше да говори много добре. Знаеше, че е от социално слабо семейство, а и нямаше вписан баща в акта за раждане. Но през годините Нина беше срещала и други такива деца, които все пак се усмихваха и имаше кой да се грижи за тях. Ангел определено беше неглижиран, което му се отразяваше на емоционалното и психическото развитие. Нина не знаеше дали заради магичните му очи, които й напомняха тези на съпруга й, но тя изпитваше огромна нужда да помогне на детето и да го успокои, както не беше й се случвало досега, в над 10-годишни й стаж на учителка.
– Здравейте, може ли да поговорим за момент? – обърна се Нина към възрастната жена, която всеки ден взимаше Ангел от училище.
– Какво е станало, да не се е провинил нещо? – попита тя.
– Не, не е това. Вие бяхте бабата на Ангел, нали така?
– Прабабата.
– Дали можете да предадете на майка му, да обръща малко повече внимание на детето, видимо идва неизмито и с мръсни дрехи, децата го отбягват, освен това има явен проблем с говоренето, не знам как не му е обърнато внимание досега, а на детето му се полага безплатен  логопед, само трябва майката да вземе направление от личния му лекар и да мине през комисия…
– Майка му… – прекъсна я жената. – Че откъде да я знам аз къде е майка му, че да й предавам?
– Как така, тя се води настойник, за Вас имам само подписано пълномощно, че ще идвате да взимате детето от училище…
– Води се, не води се, няма я майка му. Някъде с мъжа си е. Звъня й, тя ми затваря. Аз го гледам детето. Нали не очаквате една стара жена на осемдесет и кусур години да къпе и пере всеки ден?!
– Госпожо, детето мирише, смеят му се, зле е за спихиката, а и за здравето му…
– Толкова мога, толкова правя!
– Ами поне за логопеда…
– Нима ще ме карате с моите стари крака и болки в кръста да ходя по лекари, заради някакви  модерни специалисти?! Ние едно време не сме ходили, пък ей го на, всички сме проговорили!

Нина разбра, че е безсмислено да спори и остави жената и детето да си тръгнат. Взе телефона и и набра Манол.
– Зает ли си? Моля те, ако имаш време, мини после да поговорим, много се притеснявам за малкия Ангел, майка му въобще не била тук, трябва някак да я намерим.
Нина затвори телефона и се размечта. Всеки разговор с Манол и действаше така, дори да беше нещо свързано с децата. Спомни си кога за първи път му обърна внимание. Тя много добре знаеше кой е, всички в града го познаваха, просто не беше контактувала лично с него и не й беше правил впечатление. Поп Манол, както го знаеха всички, всъщност не беше поп, защото не беше женен и ръкоположен, но въпреки това почти цялото му време минаваше в църквата, той беше там на всяка служба, помагаше на свещениците, грижеше се за църковните дела, съветваше и разговаряше с миряните. Баща му беше собственик на една от успелите местни фирми, за производство на захарни изделия и Манол можеше да си позволи да се отдаде изцяло на църквата и без доход от нея. Всички в града го познаваха и обичаха, канеха по събития, той се се занимаваше с различни благотворителни инициативи. В началото на учебната година той беше решил, че ще подпомага финансово няколко социлано слаби деца, които сега бяха първокласници. Нямаше да ги издържа напълно, но щеше да помага на семействата им с пари за дрехи, обувки, тетрадки и други неща, ако се наложи. Така се запозна и официално с Нина, малкия Ангел от нейния клас беше едно от подпомогнатите деца. Още докато се здрависваха за първи път Нина се отнесе някъде. Толкова години беше ненавиждала сините очи, а ето че след тези на малкия Ангел, сега и тези на поп Манол сякаш се врязваха директно в душата й. Тя се усети, че макар да знае за отдадеността му към религията, го гледа по един съвсем друг и не толкова чист начин. Манол беше красив  и снажен, все още сравнително млад, приблизително на нейните години. И говореше така меко и унасящо… Той й остави номера си и помоли да му звъни при всякакъв проблем с Ангел или другите дечица, за който може да помогне. Първия път тя звънна за съвет, който не й беше особено нужен, но усещаше огромно желание да се срещне пак с Манол. Някак неусетно срещите им зачестиха. Нина не беше сигурна накъде отива и каква точно е връзката им, но околните допълнително я насърчаваха. Колежките й постоянно й повтаряха колко красива двойка са, че поп Манол отдавна е трябвало да се задоми, за да може да стане истински свещеник, а коя по-подходяща за него, ако не младата и красива учителка. И след толкова години омраза към мъжете, Нина най-накрая си позволи да мечтае за семейство. А и Манол беше коренно противоположен на бившия й мъж, кротък, хрисим и отзичив, а не див, необуздан и егоист, и освен това човек отдаден на Бога, не на порока. Ето че най-накрая имаше шанс и за нея.

След няколко дни, след края на часовете, Манол влезе в класната стая, като водеше със себе си непозната жена. Тя беше слаба, прегърбена и бледа, с леко уплашен вид.
– Това е майката на Ангел. – каза Манол на Нина. – Моля те, говори внимателно с нея, тя не живее тук, да не вземе да хукне да си тръгва, преди да е свършила всичко необходимо, ситуацията й е сложна, има мъж…
Манол излезе, а двете жени застанаха една срещу друга и Нина я покани да седна на един от чиновете. Майката се оглеждаше плахо наоколо и Нина разпозна някои жестове на Ангел в поведението й.
– Госпожо, разбрах, че само баба Ви се грижи за детето, а Вие не живеете тук.
– Да, така е.
– Тази ситуация е опасна за детето, госпожо, то ходи мръсно, неглижирано, децата му се подиграват, може и да се разболее от нещо, с тази липса на хигиена. Няма ли как да вземете дете с Вас, все пак сте му майка, бихте могли по-добре да се грижите за него?
– При мен ситуацията е по-опасна.
– Как така, какво искате да кажете? Ние можем ли да помогнем с нещо? Да не би мъжа Ви…
– Нищо повече не мога да Ви кажа, кой с каквото може ми помага, това е, не мога повече да направя.
– Но, госпожо, детето е Ваша отговорност, ако новия Ви мъж не го иска…
– Моля Ви, обяснете какво да направя за документте за логопеда, поп Манол ми каза, че за това съм необходима сега. Друго не мога, моля Ви, не ме питайте повече за мъжа ми, не ме търсете, няма да постигнете нищо, само проблеми. Аз ще звъня от време на време на поп Манол да го питам има ли нужда от нещо. Моля Ви, не ме търсете…
Жената не издържа, от очите й бликнаха сълзи. Нина й подаде листа, на който пишеше какви са необходимите документи за логопед, жената го грабна, скочи и си тръгна от училището, без Нина да може да я спре или да говори по-задълбочено с нея.

Манол чакаше Нина с колата след училище. Тя влезе, сложи колана и въздъхна.
– Странна птица е майката на Ангел. Не обясни нищо, не можела да помогне… Че ако майката не може да помогне на детето си, то кой!
– Не я съди. – каза Манол. – Кой знае колко тежка е била съдбата й.
– Как да не я съдя!- каза Нина. – Ти си мъж и нямаш деца, но аз като майка, която си гледа сама детето, знам колко тежко и трудно е, но не съм си изоставила детето друг да ми го гледа.
Манол замълча и погледна през прозореца.
– Как успя да я накараш да дойде до тук? – продължи Нина. – Баба й каза, че й затваря като я търси.
– Ами взех телефона от бабата и й се обадих, склоних я някак, не знам.
– Ами така е, друго си е Божи човек да се намеси.
Манол извърна поглед към Нина. Изглеждаше много мрачен.
– Аз не съм Божи човек, Нина.
– Е, не си! Това е въпрос на време, ще станеш.
– Не съм сигурен вече.
– Кака така? Разбира  се, че ще станеш. Ако те притеснява, че аз… – Нина се поколеба за секунда, но продължи. – Виж, аз проверих, не е проблем да се ожениш за разведена и после да те ръкоположат, само трябва да осиновиш детето, но аз без проблем ще поискам от баща й да се откаже от родителските права…
– Проверила си? – изненадан, Манол прекъсна Нина.
– Ами да, може би избърсах, но знаеш, всички казват, че сме прекрасна двойка, а и ти докога ще чакаш, вече трябва да се ожениш, как иначе ще станеш свещеник?
Сините очи на Манол изглеждаха все по-тъжни.
– Моля те, Нина, остави ме за малко сам.
– Но аз…
– Моля те!
Нина слезе от колата обляна в сълзи и си тръгна.

Манол си спомни кога за първи път реши, че искак да се отдаде на Бога. Беше в десети клас и тъкмо бяха намерили тялото на съученичката му Ана, беше се удавила в местния язовир, по всяка вероятност беше самоубийство. Ана беше от ромски произход и това, което другите не знаеха, беше, че когато се удави, беше бременна от Манол. Връзката им не беше дълга или сериозна, Манол я харесваше много, беше красива и духовита, но тя беше бедна циганка, а той син на заможен бизнесмен, и него го беше срам от произхода й. След като му каза, че е бременна, Манол й каза, че не може да има нищо общо нито с нея, нито с детето. „Отърва се, братче!”, потупа го по рамото единствения му приятел, на който Манол беше споделил за Ана и бременността й.

Но Манол не се почувства облекчен. Почувства се като убиец и предател, почувства се нечист. Не можеше да признае истината, за да не срами родителите си, но можеше да се опита да изкупи греховете си. И той реши да го направи като се отдаде на смирен живот, в служба на Бога. Завърши семинарията, въпреки протестите на родителите си, които се надяваха той да поеме семейния бизнес един ден. Първо имаше намерение да стане монах, но после се отказа. На всички казваше, че е било заради непрестанните молби на майка му поне да не се зачерня в някой манастир. Истината беше, че него самия го беше страх да се откаже така категорично от светския живот. Реши, че някой ден ще си намери съпруга и ще го ръкоположат. А дотогава ще служи и ще помага в църквата.
Още в първите дни, след като се беше върнал от семинарията и се беше представил на местните свещеници, той срещна пред църквата една жена, която плачеше.
– Как се казваш? Мога ли да ти помогна? – притече се веднага Манол.
– Атанаска… – каза през сълзи жената.
– От тук ли си? Как да ти помогна?
– От тук съм. – каза жената – Но дълго време не бях живяла тук, върнах се да търся работа, че по нашия край няма, а децата…
– И деца имаш?
– Да… – Атанаска се спря за момент, но продължи. – Ожених се из Родопите, имам две деца малки. Но мъжа ми почина, там живеем в едно село, няма работа. Оставих свекървата да ги гледа и дойдох тук да търся.
Вероятно защото беше първата нуждаеща се, на която Манол попадаше, без да знае колко много още такива ще срещне през годините, но той се почувства длъжен да й помогне. Звънна на баща си и й намери работа като чистачка в един от цеховете му.
– Не е кой знае какво, но по-добре от нищо. – усмихваше се Манол, докато казваше новината на Атанаска. Тя се хвърли на врата му и през сълзи му каза, че досега никой никога не е правил нищо за нея.
Няколко седмици по-късно Манол бе за малко на посещение при баща си. На тръгване се засече с Атанаска в един от коридорите, а тя плачеше.
– Какво има, Атанаске, нещо с работата ли?
– Не… – хлипаше тя. – Децата, искам да видя децата…
– Ами отиди ги виж в почивните дни.
– Не мога…
– Пари за пътни ли нямаш? Ще ти дам.
Жената избухна в сълзи, без да може да обясни нищо, Манол предложи да я закарат в дома му и там да поговорят.
– Аз те излъгах малко, прости ми, моля те. – каза все още ридаещата Атанаска.
– За кое ме излъга?
– Мъжа ми не е умрял… Жив си е. Ожених се много млада, ученичка, омръзна ми от мизерията вкъщи, а той по-голям и уж с повече възможности.  Отидохме да живеем в неговото село, в Родопите. Родих набързо две деца. И той започна да ме бие. Сутрин, обед, вечер, пиян, трезвен. Веднъж ми счупи ръката. Всички в селото знаят, но всеки си мълчи, няма кой да ми помогне там. Исках да избягам с децата, той ме хвана и ме преби пак. Две седмици не излязох от нас после, цялата бях синя, беше ме срам… Не издържах и си тръгнах сама. Знам, че е голям грях, знам, че Господ няма да ми прости, че съм оставила децата си, но той тях не ги бие, нищо няма да им се случи. Но аз не мога, не мога повече, Господи, той ще ме убие, някой ден… Виждаш ли, виждаш ли колко съм грешна?!
Атанаска плачеше с глас и неудържимо.
– Всички сме грешни, Атанаске. – каза тихо Манол и я прегърна, за да я утеши. И така, някак неусетно, прегръдката се превърна в целувка, а целувката ги заведе в леглото. След това Атанаска си тръгна усмихната, а Манол се чудеше какво да направи. Не че тя не му беше интересна, напротив, дори я чувстваше някак близка, защото и той като нея се изяждаше отвътре заради греховете си. Но никак не си се беше представял с точно такава жена до себе си.
На другия ден отиде отново до цеха на баща си, за да говори с него по други въпроси. Атанаска го видя по един от коридорите и се затича към него.
– Здравей, Маноле, какво правиш? – понечи тя да го прегърне.
Манол се дръпна почти инстинктивно и оглеждайки се дали някой ги е видял.
– Какво правиш, Атанаске, ами ако ни види някой?
– Че какво като ни види, нищо лошо не правим. – смути се леко тя.
– Атанаске, ти чуваш ли се? Аз съм Божи човек… ще бъда. Може ли тъй да ме виждат със… – Манол замълча.
– С някоя проста чистачка ли?
– Не… не исках това да кажа…
– Ясно, ясно. – Атанаска наведе глава и изчезна някъде из коридорите.

Манол се чувстваше виновен, но не искаше нищо да прави. Дали от суета или какво, но не искаше точно такава жена, искаше някоя по-представителна, по-интелигентна. Умишлено спря да ходи в цеха, за да не я засича. Все пак реши да попита баша си след няколко седмици как се справя Атанаска.
– Как се справя ли? Добре се справяше, ама напусна оня ден, не знам защо.
Манол въздъхна. Така беше по-добре и за двамата, щяха да си спестят много неудобство.
След около година, една вечер някой позвъня на вратата му. Беше Атанаска. Още по-слаба, бледа, гледаща празно и с мърляви дрехи. И с бебе в ръце. Манол се стъписа.
– Влизай, влизай, къде се губиш толкова време, къде изчезна? А това дете чие е?
– Чие да е? Мое е. – Манол гледаше детето опитвайки се да предположи на колко месеца може да е и да пресметна вероятностите, когато Атанаска добави. – И твое.
– Как така мое?! – Манол усети как краката му омекват.
– Ами твое, смятай. На четири месеца е, роди се преждевременно, в осмия месец. С тебе не сме се виждали от една година. Смятай. И очите му виж. Сини, като твоите.
– Всички бебета са със сини очи, докато ги кърмят. – опита се да каже нещо Манол.
– Не съм кърмила, Маноле. Откъде кърма, като нямам какво да ям? Всички пари давам за детето, ама те и за него не стигат.
– Къде беше?
– Бях аз, и аз не знам къде бях. Не се стряскай, няма да разбере никой. Обадих се на мъжа ми, ще ме приеме обратно, уж щял да се промени, ще се върна при другите си деца. Но той затова дете не знае, не трябва и да разбира. Ние нямаме подпис с него, та слава Богу, това дете не е на негово име. Ще го оставя тук, на баба ми, тя да се грижи, само тя е жива от моите роднини, ще пращам пари, когато мога. Тебе само ще помоля от време на време да помагаш. Не да казваш, че е твое, ей тъй, все едно… благотворителност.
Манол я гледаше с насълзени очи и не знаеше какво да каже, затова само попита:
– А как се казва?
– Ангел. – каза Атанаска. – Като не може да е с твоето име, че да не те срамим, го кръстих на любимите ти същества, ангелите, нали си Божи човек.

В колата при Манол се качи брат му.
– Какво става, Маноле? Видях Нина да излиза от колата разплакана. Да не сте се скарали нещо? Не я изпускай, ей! Да не мислиш, че ще имаш някога шанс за по-добра жена?
– Шанс… – повтори като в унес Манол. – Господ ми даде веднъж шанс да изкупя греховете си, но аз не го направих, няма да изпусна и втората си възможност.
Брат му не разбра какво има предвид, но Манол знаеше, че на следващия ден ще говори с Атанаска, за да осинови той Ангел официално и да го вземе вкъщи, за да се грижи като за негов син, какъвто всъщност беше.

Атанаска се почуди за момент, но после прие предложението на Манол. Нямаше какво да се колебае, нямаше по-добър вариант за детето й. А греховете, които й се трупаха, се беше видяло, че ще я докарат до Ада, един повече, каква беше разликата. Ангел не бе роден преждевременно и не Манол беше баща му. Един ден преди Атанаска да изчезне от града, тя случайно срещна един мъж на улицата. Тя плачеше, той я почерпи нещо в една кръчма. Дали от алкохола, дали от това, че мъжа й напомняше на Манол, рус и синеок, но Атанаска се озова в леглото му. А мъжа не видя повече, само си спомняше, че й разказваше, че не е тук, дошъл е за малко, за да посети детето от първия си брак, иначе е музикант, някъде из скандинавските държави.

27.01.2015г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
снимка: Иън Сомърхолдър

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

2 thoughts on “Синеок шанс

  1. Хубав разказ, Ройс! За грешките, изкушенията и вторите шансове!

    Posted by votan1979 | сряда, 28 януари, 2015г., 10:06

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 350,290 hits
януари 2015
M T W T F S S
« Дек   Февр »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  
free counters
%d bloggers like this: