Опити в проза, Разкази

Валс на ръба на дишането

ballroom-dancers-783x510Никога не съм разбирала от класическа музика. Знам имената само на най-известните опери и композитори, като много рядко мога да разпозная някое произведение само със слушане. Може би нямаше кой да ме посвети, може би аз не отделих нужното време за този жанр. А може би трябваше, защото имам едни свои любими класически мелодии, които винаги така са ме запленявали, че докато ги слушам забравям къде съм и коя съм. Като една типична мечтателка, с Луна в Риби, се изключвам от реалността и попадам в едно от хилядите си измерения, докато слушам. И не само това. Музиката, не само класическата, освен едно от най-големите ми вдъхновения, винаги е присъствала като персонаж в живота ми и често песните, които са звучали около мен в дадени моменти са били израз или предзнаменование за това, което се случва или ще се случи. Например в десети клас, малко преди да установя, че онзи глупак Дидо си пада всъщност по приятелката ми, не по мен, постоянно си тананиках „Believe“ на Шер, и най-вече онази част от нея, която се превежда като „Вярваш ли в живот след любовта…“, по-късно, когато бях на двадесет, изневерих глупаво и ме изоставиха, а по радиото почти постоянно пускаха „Cry me a river“ на Джъстин Тимбърлейк(„Не трябва да ми казваш какво си направила, вече знам от него… Сега вече няма шанс за мен и теб и никога няма да има…“), и три години след това най-големия хит беше „Минаваш през мен“ на Каризма(„Пролет, лято, есен и зима, минават през мен, когато минаваш край мен…“), а аз се влюбвах в онзи любител на класиката, който ми подари диск с Четирите годишни времена на Вивалди. И още безброй, безброй примери…

След толкова много музика около мен, нямаше как и класическата да не остави своите следи върху музите ми. Къде случайно, къде с помощта на новите технологии, успях да открия имената и композиторите на почти всички мелодии, които ме запленяват. А мелодиите… От класиката ме грабват онези мелодии, които са някак тъмни, драматични, тържествени, които звучат така съдбоносно, сякаш след тях света вече няма да бъде същия – Трета част на лятото на Вивалди, почти цялата опера „Кармен на Бизе, „Монтеки и Капулети“ от „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев, „Adagio for Strings“ на Самюел Барбър, „Lacrimosa“ на Моцарт, „En Aranjuez Con Tu Amor“ на Хоакин Родриго и още няколко със същото звучене. Винаги съм успявала да открия мелодиите и песните, които търся. С изключение на една, чието име на автора все ми се изплъзваше и на който и да я тананиках, не можеше да се сети коя е. Крадях си фрагменти от нея, докато случайно я засичах по някое радио или като фон в някой документален филм. Все не успявах да я чуя цялата, да й се насладя докрай. И вероятно именно защото не можех да я погълна напълно, тя ми се струваше по-завладяваща, по-въздействаща, по-магична, по-дълбока и по-отнасяща от всички останали. Но някак все ми се изплъзваше.

Да, моята любима мелодия, която така и не успявах да чуя докрай, беше точно олицетворение на мъжете, които харесвах – потайни, решителни, мрачни, непоколебими, завладяващи, оставящи отпечатъци и тръгващи си преди да мога да ги попия изцяло. Всички до един се вписваха в този модел, сякаш някой отгоре пускаше на мъжете точно този музикален фрагмент и преценяваше дали се движат в ритъма му, и чак тогава ги изпращаше при мен. И Лусиано не правеше разлика. Да, когато за първи път го видях, докато той ми обясняваше как съм най-красивата жена на света, докато се опитваше да ме впечатли с танцувалните си умения или да ме умили със закуските, които ми приготвяше сутрин, та, точно в тези моменти в началото ми беше безкрайно безинтересен и не можех да повярвам на никой, който ми твърдеше, че някога ще се случи нещо между нас. И въпреки неуморното убеждаване на околните, че той е сериозен мъж и че ще се чувствам добре с него, не поддавах. Не, моята същност бяга от такива неща, от удобните, от сериозните, от съобразителните, от любвеобвилните. А друго си е да не знам какво се случва, и с всеки следващ дъх на човека до мен да се чудя ще полетя ли по-нагоре или ще се строполя с гръм и трясък.

Затова Лусиано не ме впечатли, когато се опитваше да е мил. Трябваше да минат месеци, трябваше да съм чула слухове за други жени, трябваше да вървя по улицата в един от най-горещите дни и да го видя в обедната му почивка – с мръсни дрехи и лице, непукистки усмихнат и неопитващ се да ме впечатли. Още тогава, на онази слънчасала пешеходна пътека, на която го мернах и секунди по-късно, когато се здрависахме, знаех, че нещо повече ще се случи между нас, и че на мястото на скучната му предишна мелодия бяха засвирили съвсем различни акорди. Не ни отне много, след онази среща на улицата, знаехме, че е въпрос на дни нещо да избухне, никой от нас нямаше съмнения. Всеки път, когато го видех, пеперудите в корема ми вдигаха своя малка революция. Знаех, че няма  да го обичам. Знаех, че вероятно дори няма да се влюбя в него, нито пък той в мен, знаех, че е една чиста физическа страст, но ме влечеше като магнит, също като онзи тържествен валс, който не можех да чуя докрай. И въпреки всички предвещания за скорошно прегаряне, знаех, че нямам достатъчно здрав разум, който да ме спре да бъда с него. Нещата се случиха толкова бързо, още помня първия път, когато ме целуна на терасата, в къщата, в която живеехме и двамата, заедно с други съквартиранти. Уж трябваше да е кратко, за да не ни видят децата на едно от семействата там, но имах чувството, че около мен света се беше забавил съвсем, загледан в нас двамата. На другия ден се роди този стих:

И винаги е толкова красиво…
Заглъхва останалият свят.
И той се приближава мълчаливо,
и струва ти се, че очите му искрят.
Главата му към твоята по-близо,
встрани – бегли движения, в каданс.
Не знаеш какво, но нещо пронизва.
Парализирана ли си, или във транс?
И устните му… Милиметри.
Кронос да се движи спря.
Белият дроб отказва неусетно.
Да мигнеш е болезнено сега.

И във онези, първите секунди,
се трие бъдеще и настояще…
Отвлечено, чисто, първото целуване…
И все е хубаво. Дори след туй да се разкъса изяществото.

А след този стих последваха много нощи. Отвличащи, изгарящи, изтриващи всичко наоколо в моментите, когато се сливахме. И въпреки целия патос, с който разказвам, все пак някои битови ситуации налагаха съвсем земни, практични решения, като това да пуснем звука на телевизора, докато сме в моята стая, за да не разпознаят стоящите в съседния хол какво правим. Макар, че заглушаването едва ли е било чак толкова успешно, колкото ни се е искало. И в една такава вечер, когато се отдавах за пореден път на мъжа с тъмна кожа и развален акцент, от който испанския му ми беше неразбираем в някои моменти, и докато си губех дъха и възклицавах на няколко различни езика, изведнъж нещо ме прикова на място и съвсем забравих да дишам. Дори Лусиано забеляза и попита какво става. Смотолевих нещо набързо, нямаше да ме разбере. А и аз вече не бях там, не бях с него. Беше тя! Моята любима, вълшебна, вечноизплъзваща се мелодия, звучеше тържествено от телевизора и завладяваше цялата стая! Беше включена в саундтрака на филма, който вървеше по телевизионния канал. Нито едни страстни докосвания не могат да ме направят безразлична към тази мелодия, по която гасна от дете. С Лусиано приключихме с непланиран финал, въпреки моите изрични предупреждения към него от два дни преди това, че не пия противозачатъчни и трябва да е внимателен точно в тези дни. Но нямах време и желание да вдигам скандал и да обяснявам. Изпратих го да излезе някъде, седнах на компютъра, разрових се да видя кой е филма, с надеждата да намеря името на мелодията и композитора й. И ето ги! Направо не ми се вярваше! „Валс“, от пиесата „Маскарад“, с композитор арменецът Арам Хачатурян!

Колко пъти чух тази мелодия в рамките на следващите две седмици ми е трудно да ви кажа, безбройно много. Бях като опиянена, мелодията свършваше и аз я пусках отново. Бях в друг свят! Танцувах на ум, задъхано, замайващо, дишах тежко при всеки обречен акорд. Попивах я! Нямах идея какво е вдъхновило композитора, но за мен това беше произведение, което олицетворяваше онези мои копнежи и моменти, когато съм знаела колко пагубно може да е за мен дадено нещо, но съм вървяла към него с цялото си същество и съм била готова да помета всичко по пъти си, за да го достигна. Исках да пиша, но сякаш не бях сигурна какво точно се е събудило в мен и се роди един стих, с неясен адресат и муза:

Не, не ме гледай така обречено.
Не ми пропуквай небето с очи.
Не ми рецитирай чужди изречености.
Не ми обяснявай какво в мен блести.

Недей да ми взривяваш тишината
с онези валсове, на ръба на дишането.
Недей да ми се вписваш в същината.
Недей! Разкъса се от обичане.

Разкъса се, там някъде, из хоризонта,
Не чуваш ли тътена глух?
Не виждаш ли как разсича небосклоните
и с огньове към нас препуска?

И защо така хипнотизиран
го гледаш, предаващ се, втрещен?
Мен гледай, аз още не умирам.
Пропукай ме! С мен избягай, не от мен.

И наистина тържествения дух на музиката, ме караше да вярваш, че предстои нещо много съдбовно, метежно, изпепеляващо, нещо което те кара да губиш ума си и да рисуваш живота си наново. Не знаех какво, но нямах търпение да разбера и да се удавя във всичко това.

След около две седмици, когато най-накрая ми писна да слушам мелодията и около мен света утихна, се зачудих как съм могла да се поддам на една нищо и никаква музичка да ме вкара в някакво илюзорно очакване. Но само ден след това, написах този стих:

Не чувам. Нищичко не чувам.
Светът се спука, в нещо ново се преля.
Сърцето отказва да тактува.
Дишам ли? И как всичко е толкова друго сега!

Изтриха се за секунди
толкова подробности, дребнавости,
толкова мисли, суетни и ненужни.
Светът се спука. Вече не е пагубен.

И ето го там, лилавее,
екскурзовод за новите ми светове.
От днес знам какво е истински през сълзи да се смееш
и днес разбрах колко съм чакала чертите да са две.

Музиката никога не ме е подвеждала и винаги се е появявала в най-точния момент. А съдбоносния валс, който разцепи небето ми с тътени, е вече почти на четири и спи на съседното легло.

10.02.2015г.
гр.Сопот
автор: Събина Брайчева
photo: internet

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 349,508 hits
февруари 2015
M T W T F S S
« Ян   Март »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
232425262728  
free counters
%d bloggers like this: