Опити в проза, Разкази

Свободата иска жертви

60ed8fe8e42d8fc8d9a404903fbfa570Най-накрая го заловиха. След толкова години борба, тайни комитети и събори, опасни операции и измъквания на косъм, най-трудния за улавяне враг на народа, за какъвто го считаха Чистокръвните, беше пленен. Той се подрусваше, натоварен във военния камион, с лепенка на устата и ръце, вързани на гърба, заедно с още около трийсетина души от неговия отряд. Бяха ги заловили при опит да претърсят един изоставен търговски център в Маями, който искаха да преровят за храна и други необходими запаси, с които да снабдят близката колония от бунтовници. Трябваше да е, разбира се, нещо толкова иронично, след безбройните щурмувания на военни бази на Чистокръвните, в които Маноел беше участвал, и които бяха много в пъти по-опасни, трябваше да ги заловят при един най-обикновен обход, в търсене на провизии. Неуловимия кубинец най-накрая беше техен, за да се разплатят с него за безчинствата му, както си знаят.

Отдавна кубинския му произход нямаше значение за никой по света. Сега хората се деляха на Чистокръвните и останалите хора, считани за по-нисши раси. Преди осем години, когато войната започна, всички преди това се вълнуваха само от разрива между християни и мюсюлмани, и всички очакваха, че ако започне някакъв световен конфликт, той ще е между представители на тези две религии. А това беше най-удобното за тайната организация на Чистокръвните, на които не беше обърнато нужното внимание и последователите на идеите на Хитлер бяха разпростряли пипалата на своята група из най-влиятелните и заможни институции, някак незабелязано се бяха сдобили със сила и власт, много по-страшни от тези на терористичните мюсюлмански организации. Представителите й бяха предимно скандинавци, холандци, немци и англичани, на които през годините им беше писнало от наплива на емигранти от бедните страни в държавите им и твърде толерантната политика спрямо тях. Незабелязаната до момента организация нанесе мигновени удари на ключови места и бързо зароби цялото население на земята. Всичките Чистокръвни бяха руси, синеоки, със светла кожа. В началото застрашени от поробване бяха само чернокожите, хората с азиатски произход, циганите, индианците. Впоследствие дори хора от бялата раса, по-мургави, с тъмна коса и очи, се бяха превърнали в по-нисши слуги на сегашните светлооки властелини на земята. Но за чернокожи, като Маноел, робията бе започнала от самото начало на тиранията.Разбира се, из целия свят хора от дискриминираните раси се опитваха да правят тайни организации на съпротива, водеха битки в опит да изземат властта на Чистокръвните. Но ресурсите им бяха ограничени и постигаха само краткотрайни, частични успехи. Залавянето на Маноел, който се беше доказал като ненадминат стратег при нападения и с изключително добри бойни умения, беше поредния голям удар за бунтовниците. Маноел от своя страна знаеше, че и този момент ще дойде все някога. Не че не го беше страх от смъртта, на която го обричаше залавянето му, но бе приел, че рано или късно ще му се случи. И въпреки, че знаеше, че преди да го убият, ще се опитат да го изтезават, за да издаде базите на Съпротивата, той беше готов да издържи на всичко, за да помогне на другарите си да продължат битката за свободата.

Пристигнаха в базата и започнаха да ги разтоварват от камиона. Още със слизането оковаваха краката им и ги повеждаха към килиите, които се намираха в избите на някогашния луксозен спа център, сега използван за база. В него, освен военните, живееха съпругите и децата им, които, сякаш за да покажат допълнително на заловените бунтовници колко нищожни са, се печаха и къпеха в близкия басейн, само на метри от мястото, където разтоварваха заловените.

Тогава Маноел я видя. Не я бе виждал от седем години. Да, изглеждаше по-слаба и лицето й бе някак по-състарено, но никога не можеше да я обърка, това без съмнения беше Раиса, красивата рускиня, който толкова много го беше обичала навремето. И по забързания ритъм на сърцето си в момента, Маноел разбираше, че и той я бе обичал, въпреки годините, в които бе опитвал да убеди себе си в противното. Никога не беше очаквал да я види на подобно място, можеше да се закълне в живота си, че Раиса е един от най-широкоскроените хора, която дори не забелязва цвета на кожата на хората, с които общува, беше сигурен, че никога не би се поддала на това, да използва русата си коса и сините си очи, за да се спаси в този така объркан свят, както много други правеха. И усети как нещо се пукна в забързаното му сърце. Раиса се смееше и разговаряше с една от другите жени, но когато погледът й се обърна към камиона, смеха й замръзна. Маноел разбра, че го е познала.

Затвориха го в една килия с Нора, една циганка, която скоро се беше присъединила към групата на бунтовниците и Хуан, който Маноел наричаше на шега свой братовчед, защото идваше от Доминиканската република, която също беше карибска държава, както и родната Куба на Маноел. Нора и Хуан очакваха от него някакви окуражителни думи, но срещата с Раиса го бе оставила безмълвен. Местния генерал беше минал и се бе опитал да ги сплаши, в опит да получи информация, без да се налага да ги изтезава. За щастие, никой от заловените не бе поддал. Сега всички бяха в очакване на тези, които щяха да се опитат да изтръгнат от тях отговори чрез болка. Вратата на мазетата започна да се отключва и всички запреглъщаха сухо, когато през нея, придружена от двама войници, влезе Раиса. Тя се отправи директно към килията на Маноел и се спря пред нея. Двамата се гледаха дълго, без да си кажат и дума, тя се приближи към решетките и тогава той попита със студен глас:
– Какво правиш тук?
– Познах те… – започна Раиса съвсем плахо. – Исках да те видя.
– И аз те познах. Но определено не съм искал да те видя тук, поне не и от другата страна на решетките. Не те питах какво правиш в килиите, а какво правиш в базата въобще.
Раиса наведе глава. Хуан и Нора гледаха в недоумение.
– Съпруга съм на един от офицерите.
– Досетих се. А само като си спомня, че последния път, когато говорихме, се опитвах да те разубедя, да не се включваш в съпротивата, защото е твърде опасно и може да пострадаш… Явно съм бил много убедителен.
– Война е… Всички правим неща, които не сме вярвали, че ще направим.
– Да, но най-малко от теб съм очаквал да предадеш убежденията си. Не знам как изобщо съм могъл да ти вярвам.
– Някой ден ще ме разбереш…
– Никога! – извика Маноел и удари по решетките.
Настъпи мълчание, което след няколко минути Раиса наруши.
– Как са децата и съпругата ти?
– Не знам.
– Как така?
– Ами така. Колкото съм знаел нещо  за теб през тези години, толкова знам и за тях, когато напуснах Испания и тръгнах за Щатите, за да се включа в тукашната съпротива, е последния път, когато съм ги виждал. Няколко пъти ги чувах след това по телефона и после нямаше как. Може би не знаеш, но бунтовниците вече нямаме такава добра комуникационна система, както в началото, няма как да знам какво се случва с тях.
Раиса помълча известно време и после се опита да се пошегува.
– Винаги съм знаела, че обичаш свободата повече от всички. – каза с лека усмивка тя. – Толкова години, докато бяхме заедно, не се раздели с жена си заради мен, а уж казваше, че толкова много ме обичаш, но заради борбата за свобода си оставил и нея, и децата си.
– Не съм я изоставил! – викна Маноел. – Правя най-доброто, което бих могъл да направя за нея и децата, боря се за свободата им! И до днес съм си мислел, че се боря и за твоята свобода. Защото ничие лично щастие не може да застане над нуждата от свобода. Но ти едва ли би ме разбрала, след като си избрала да се спасиш егоистично, като се ожениш за един от тези противни главорези, погазвайки нещата, в които си ми казвала преди, че вярваш.
Раиса и Маноел се гледаха. От очите и на двамата бликаха сълзи, но плачеха безмълвно. Раиса се обърна и излезе от избите.

Беше нощ. Вратата на избите отново изтропа. Вътре отново влезе Раиса. Този път беше сама и по оглеждащия се поглед й личеше, че е влязла скришом от войниците. Носеше малко фенерче, а в ръката й дрънкаше връзка ключове. Тя стигна отново до килията на Маноел и мушна един от ключовете в ключалката, отключи и отвори вратата.
– Какво правиш, ще ни пуснеш да избягаме? – попита Маноел.
– Не, не мога да ви пусна. Мога да дойда да отворя килиите, но отвън е пълно с войници, ще ви избият, ако се опитате да избягате, не е момента, не бих допуснала да ти се случи нещо…
– Защо си дошла тогава? – прекъсна я Маноел.
– За да те видя  извън тези решетки, за да те докосна…
Маноел пристъпи извън килията и се приближи към Раиса. Колкото и да ненавиждаше това, което беше направила, нищо не можеше така бързо да заличи чувството, които бе имал към нея повече от десет години, макар по-голямата част от това време да бе прекарал в чудене дали все още е жива. Беше го срам да признае пред себе си, но в дългите нощи, когато не можеше да заспи преди някоя от плануваните атаки, той не беше копнял да прегърне отново жена си, а да види именно нея, красивата рускиня, която беше срещнал няколко години след като беше емигрирал в Испания със семейството си. Спомняше си безбройните им нощи заедно, как говореха, как се смееха, как правеха любов, как тя никога не го притисна да се разведе, въпреки, че четеше в очите й огромната й любов към него. Не можеше да си спомни колко нощи беше мечтал да я види така пред себе си, от плът и кръв, и колко нощи се беше молил да е останала жива, въпреки всичко, което може би й се беше случило. Не се сдържа, пристъпи към нея и я придърпа към себе си. Целунаха се дълго, страстно и продължително.
– Толкова пъти се опитвах да те намеря, след като замина. – каза Раиса. – Малко след теб заминах и аз за Щатите. Жена ти и децата бяха добре, докато все още бях там, понякога наминавах край къщата ви, за да видя. Но след като не те открих никъде тук, реших, че си се върнал обратно. Но аз нямаше как да се върна вече… – каза Раиса и погледа към халката си. Маноел имаше чувството, че светлина озаряваше лицето й, но тя рязко помръкна, в момента, когато очите й се спряха върху пръстена.
– Обичаш ли го? – попита той.
– Да го обичам? – Раиса се усмихна. – Никой друг мъж не съм обичала, освен теб.
Светлината се върна върху лицето й. Това беше неговата Раиса. Всеотдайна, обичаща, свободолюбива и принципна. Но халката на пръста й с лекота зачерняше всяко едно от тези й качества. Неговата Раиса вече я нямаше. Сегашната егоистка, която се беше оженила без любов, само за да си подсигури добър живот, беше унищожила жената, която и той бе обичал повече от всяка друга. От очите му бликнаха сълзи. Той се наведе, целуна я отново и с едно движение на ръцете прекърши врата й.

– Какво правиш, полудя ли?! – развика се Нора и изскочи от килията. Затворените по другите килии бяха изпозаспали и единствените свидетели на случката бяха станали циганката и Хуан.
– Шшшш, тихо, не разбираш ли, че това е единствения ни шанс! Тя държи връзка с ключове, ще пуснем останалите, ще намерим оръжейницата и ще завземем базата отвътре.
– Но тя каза, че отвън има войници, които….
– Тя не знае на какво съм способен аз и хората ми. И ти не знаеш, защото си отскоро с нас. Имай вярата, неочаквана атака отвътре е огромно предимство.
Нора сви рамене, взе ключовете и започна да отключва другите килии и да буди останалите, докато Маноел все още се взираше в бездиханното тяло на Раиса. Хуан все още гледаше втрещен към убитата рускиня.
– Мислих, че си обичал тази жена.
– Тази не. – каза Маноел. – Обичах онази, която искаше да се включи в Съпротивата и да се бори за свобода. Тази егоситка, продала себе си, заради комфорта си, няма как да я обичам.

След малко всички бяха освободени и в бойна готовност. Предстоеше да щурмуват отвътре базата. Щурмът, който след години щеше да остане известен в историята, като най-умната атака на бунтовниците, която беше изиграла ключова роля за обръщането  на хода на войната и крайната победа на Съпротивата.

Няколко часа по-късно базата беше във владение на бунтовниците. Шума от бойните действия беше докарал до мястото и още групи от Съпротивата, дошли, за да подкрепят другарите си, но Маноел и хората му вече бяха овладяли положението, когато другите пристигнаха.
– Значи слуховете за Неуловимия кубинец не са били пресилени. – усмихваше се командира на една от бунтовническите групи. – Казаха ми, че ти ще успееш да се измъкнеш и без моята помощ, в което аз не повярвах, но ето, че преди да се активизирам и да включа скритите козове в действие, ти наистина си успял. Моите адмирации!
– Какви скрити козове? – попита Нора, която също беше наблизо.
– Имахме човек под прикритие тук. Но умишлено не давахме да се разкрие на никой от заловените бунтовници, за да не я издадат, при някакви евентуални мъчения. Тя действаше по заобиколни начини.
– Тя? – съвсем плахо попита Маноел.
– Да, жена е, една от съпругите на офицерите, дойде още преди години в нашата група, някъде от Европа, и тъй като е руса и синеока, преценихме, че да се ожени за някой от военните и да живее в базата би било идеалното прикритие, и възможност за действие отвътре, кой би заподозрял, всеки ще си помисли, че се е оженила, за да се подсигури. Но това не е важно вече, намерихме я мъртва, долу в килиите. Знаете ли дали някой от нашите я е убил, незнаейки, че е наш агент или пък са й видяли сметката от Чистокръвните, защото са я разкрили?
На Маноел му прималя. Той погледна към близката ограда, до която лежеше безжизненото тяло на Хуан, който не бе оцелял по време на щурма. После погледна и към Нора, единствения друг свидетел на това, което беше извършил.
– Не сме видяли кой я убил. – каза Нора на командира. – Тя слиза през деня при нас, огледа, нищо не каза, може би е търсила най-добрия начин да ни освободи. Като нищо се е издала с това и са я убили.
– Важното е, че поне повечето се измъкнахте. – каза командира. – Свободата изисква жертви, няма начин, тя знаеше, че това може да стане и беше готова да рискува живота си.

И за пет секунди, докато изричаше лъжата, съвестта на Нора не трепна, тя не се почувства гузна или виновна. Щеше да е безумие да стовари вината за това убийство върху Маноел сега. Безспорно той беше един от най-добрите бойци и стратези на Съпротивата, те имаха нужда от него, ако искаха отново да бъдат свободни и тя нямаше да рискува бъдещето им, като разкрие тази незначителна част от истината. А и Нора много добре знаеше колко трудно е в тези времена да поддържаш с някой близки отношения, колко трудно беше въобще да се стигне до там. Пазенето на една такава тайна беше добър повод двама души да се сближат.

27.02.2015г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
photo: Pinterest

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 348,634 hits
февруари 2015
M T W T F S S
« Ян   Март »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
232425262728  
free counters
%d bloggers like this: