Опити в проза, Разкази

Срутени вселени

sexПредупреждавам, че произведението е с еротичен привкус. 

Пламъкът загасва. Свитата цигара потъва в пепелника, смачкана от пръстите му и остатъчния дим се разнася из полумрачната стая. Остава острия мирис на изпушеното. Облягам се назад на дивана, но не го усещам. Не усещам и пода под краката си. Сякаш левитирам на два сантиметра от повърхността. Но не е страшно. Опитвам се да чуя музиката, която идва от телввизора, но ума ми упорито върти някаква провлачена песен, чието заглавие не си спомням в момента. Пее се на испански. Слушала съм я някога, някъде, в някой забутан нощен клуб, по времето, когато живеех на Канарите. И вместо секцията до дивана, извъднъж там бавно се материализира бара с червените светлини, на който пият няколко самотника, а на мястото на телевизора се появява пилона, на който бавно танцува една руска стриптизьорка, останала дори без бельото си. И ето ни и нас, някъде в близост до нея. Танцуваме, или поне се опитваме. Поклащаме се в бавния ритъм на песента, той ме целува по врата, минава към деколтето, аз бавно извивам глава назад и затварям очи. Толкова съм отпусната, че ако махне ръцете си от мен, ще се строполя на земята…

– Напуши ли се?
Отварям очи. Бара, пилона и стриптизьорката ги няма, а аз съм затворила очи, облегната на дивана му. Отварям уста да му отговоря, но изведнъж сякаш падам – започнала съм отново да усещам дивана и килима. Не, не ми харесва да си връщам толкова бързо сетивността. Паля цигара. Винаги, когато ефекта на тревата започне да заглъхва, пушенето на обикновен тютюн го връща обратно. Поглъщам дима и отново усещам как леко се издигам над мебелите. Поглеждам към него. Той се усмихва самодоволно. О, да, забравих да му отговоря на въпроса. Но няма и нужда.
– Казах ти, че е силна. – добавя той.
– Аха…
Не, не мога да кажа повече думи. Приближава  се към мен. Ръката му минава на кръста ми… Боже, какво е това… Някаква вълна ме залива, беше ли толкова горещо в тази стая досега? От цигарата ли се задъхвам така? Навежда се към мен… Само няколко сантиметра и ще стигне до устните ми. Усещам , че дишам толкова тежко, че се чува гласно как си поемам дъх. Само няколко секунди и ще ме целуне… Тогава той извърта устните си към ухото ми… Боже, сякаш някой откъсна нещо от мен,  след толкова очакване е почти болезнено, толкова много исках да ме целуне… Искам да го придърпам към себе си с някакъв невидим магнит, но от присъствието му толкова наблизо нямам сили да се движа. А килима е там някъде, много надолу под мен…
– Искаш ли ме?
Не просто го искам. Нищо друго не искам. Света го няма. Само аз и той сме, и за да мога да вдишам пак, трябва да ме докосне. Иначе няма да стигна до въздуха.
– Да…
– Какво искаш да ти направя?
– Аз…
Поглеждам го. Не, не мога да изговярам думи. Не и когато няма въздух. Пепелта от цигарата пада в краката ми. Забравих за нея. Той започва да ме целува по врата и от мен се чува стон. Не тих, не сподавен. Експлозии по кожата ми…
– Кажи ми какво искаш…
Искам да се разпадна там накъде, на дивана, който не усещам. Как може да не усещам дивана, а устните му на врата ми да ми докарват топлинен удар?
– Теб…

Няколко движения и дрехите ги няма. Няколко движения и съм легнала по гръб. Какво трябва да стане, за да започна да усещам дивана? Спрях да пуша, а ефекта от тревата не минава.

Изведнъж отново чувам шумното си дишане. Не, не че съм спряла да дишам така и за секунда, просто бях спряла да го чувам. Ето го над мен. Подпрян на ръце, а ръцете му са от двете страни на главата ми. Погледа му се врязва в мен. Не усетих кога сложих своите ръце на раменете му. Кожата му… Има ли нещо друго, чието докосване да кара рецепторите ми да трептят в лудост? И усещането за стегнатите мускули… на ръцете, които го държат над мен… Над мен е… В стаята няма таван, няма небе, само той е над мен, и някъде в далечината е космоса. И гледа сякаш всичко мое е негово. И единственото нещо на този свят, което искам, е да съм негова. Не просто да ме докосва. Да влезе в ума ми и да изтрие всяка друга мисъл, с всеки дъх да забравям името си, и да си повтарям неговото. Ако въобще можех да говоря….
– Моя ли си?
Дъха ми замръзва. Как прочете мислите ми? По мен наистина няма нищо друго освен желанието да ме има.

Влиза… Виждали ли сте как се срутват вселени? Всички, до една, и с трясък, вселени, измерения… Тези, в ума ми. И тези, реалните. Всичко се срутва. Въздуха ми се разпада, и с всеки нов сантиметър, кислорода в стаята се изпарява. А краката ми го притискат към мен. Движението му навън е убийствено. Не може да излиза от мен, не… Светът затова съществува, за да е там, вътре, за да ме кара да разбърквам всички свои частици и да ги посипвам по кожата му…

А виждали ли сте как вселените се съграждат отново?  Как целия разпад препуска със все сила към онази точка вътре в мен, върху която той заклеймява колко съм негова? Пулсира… Пулсира до лудост, до искрене… Частиците от вселената се търкалят към точката, препускат с бясна скорост. Усещам хиляди малки пожари в себе си. Усещам неизбежната детонация. И тя ще се случи там, вътре, където той е завладял и атомите. Където той ще усети силата си и ще остави хиляди печати върху взрива, който ще създаде отново моите срутени вселени. И мисълта, че той ще усети всичко това, кара всичко в мен да се стяга все по-силно. Докато не вкопча с все сила ръцете си около врата му, докато не започна да се повдигам и притискам неволно към него, докато не започна да повтарям „да” в несвяст. И взривът настава! Топлинните вълни преливат и се блъскат една в друга по тялото ми, пулсирайки, подскачайки… А аз се опитвам да спра да дишам и да се прелея изцяло вътре в него, за да не ми се налага да съществувам и една секунда повече без ръцете му по мен.

Усещам и дивана, и килима. Усещам цигарата в ръката си и този път не забравям да изтръскам пепелта. Той ме поглежда, отново самодоволно, сякаш е напълно наясно до каква огромна степен ме владее с толкова малко.
– Казах ли ти, че тревата не пречи, а помага?

Колко много ми се иска да беше тревата! Тогава нямаше да ми се налага да ставам с разбито сърце всяка сутрин, когато  не се събуждам до него и няма кой да пренареди вселените ми.


05.03.2015г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева

вдъхновено от Mourah – Let It Slowly Flow
photo: Pinterest

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 349,838 hits
март 2015
M T W T F S S
« Февр   Апр »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  
free counters
%d bloggers like this: