Опити в проза, Разкази

Разбираш ли защо го правя?

Alone in Space, YairMorЕстер погледна през илюминатора. Около тях имаше само тъмнина, а светлините на звездите й изглеждаха дори по-далечни, отколкото ги беше виждала нощем от Земята. Земята… Само допреди два дни имаше Земя. А сега вече нямаха тяхна планета, нямаха дом, не знаеха къде отиват и какво ще се случи. И всичко изглеждаше толкова объркано…. Първите часове, в които през нощта ги натовариха на военни камиони и ги докараха до базите, никой нищо не им казваше, нищо не разбираха. Естер прегръщаше 10-годишната си дъщеря Елиз, и не се отделяше от съпруга й Кевин, но семейството не й носеше успокоение, имаше нужда някой да излезе и да й обясни какво се случва. И когато получи обяснение, в ума й стана още по-объркано.
– Кевин, моля те, кажи някакво предположение, защо според теб сме избрани?
– Нямам представа, Естер, знам колкото теб. – сви рамене мъжа й.
– А тази Анабел… наистина ли не я познаваш? Аз не си спомням някога да съм я виждала, как така ще попаднем в списъка й?
– Не знам, Естер, не знам, не я познавам…
Кевин беше тъжен и замислен. Естер мислеше, че явно това е неговия начин да преодолее апокалипсиса и загубата на планетата им.

Кевин имаше чувството, че се намира в някакъв филм или сън, и всеки момент ще се събуди. Когато ги качиха в големите метални сгради никой не предполагаше, че това са големи космически бази, с които ще ги изстрелят в небитието. След няколко часа нервно чакане, поканиха всички в голяма зала и войниците любезно помолиха хората да запазят самообладание, въпреки всичко, което им предстои да чуят или видят. Астероид бе паднал на Земята. Сблъсъка бе предизвикал земетресения и изригвания на вулкани, нито едно същество, останало на планетата по време на удара, не бе оживяло. Военните от всички държави разработвали различни планове в опит да унищожат астероида, преди да се разбие в Земята, но всичко се оказало неуспешно. Тогава преминали към друг план, който нямало да спаси планетата, но щял да спаси човечеството. Провели тайни тестове измежду хора от всички държави, уж под формата на интервюта за работа и медицински тестове. Определили кои са тези, които ще бъдат най-способни да бъдат лидери и да поведат колония. Измежду тези хора изтеглили жребий и избрали 500 души. Всеки един от тези 500 си направил списък от 300 души, които иска да спаси. Ни повече, ни по-малко. Имали право да подбират по свой критерий – дали близки и приятели, дали известни личности, дали обучена войска или учени. Били построени 500 космически бази, на които били качени всеки един от избраните лидери с неговия списък от 300 души. И ден преди взрива изстреляли всички в космоса, с провизии за десетки години напред, с надеждата, че всяка една база, все някак ще открие начин да засели някъде колония и да продължи съществуването на човечеството. Хората  в залата оживено говореха, имаше припаднали, имаше плачещи, имаше гневни. За няколко секунди света на всички се беше срутил и те бяха разбрали, че са загубили не само домът си, но и почти всички, които някога са познавали. Бъдещето беше неясно.
– А кой е нашия лидер? – извика нетърпеливо някой зад Кевин.
Пред всички се появи млада жена, на около 30, която изглеждаше не по-малко стресната от останалите. По-голямата част от хората от тях си отдъхнаха, защото я познаваха, нали все пак тя беше избрала да ги спаси.
– Познаваш ли я? – Естер трескаво дърпаше ръката на мъжа си.
– Не. – отвърна Кевин и преглътна сухо.

– Моля Ви, трябва да говоря с нея!
Бяха минали няколко дни, откакто бяха в космоса, но Естер още нямаше отговор защо са били избрани наред с всички останали. Някои бяха роднини на Анабел, някои й бяха приятели, имаше разни известни личности, но за себе си и семейството си, тя нямаше отговор.
– Какво става тук?- Анабел се показа на вратата, след като чу разправията между Естер и охраната.
– Извинявайте, много искам да говоря с Вас.
Анабел я огледа, кимна на охраната и въведе жената в каютата си.
– Какъв е проблема?
– Може да ви се стори смешно, но… Знам, че сте могли да избирате хората , които да спасите, по какъвто критерий пожелаете, но не разбирам как въобще сте стигнали до мен и семейството ми в списъка.
– Как се казвате?
След този въпрос Естер бе сигурна, че заслугата за присъствието им на космическата станция е по-скоро на съпруга й, щом Анабел нямаше идея коя е тя.
– Естер Лорингтън.
Анабел застина за момент като чу името, погледна надолу, после изправи глава и каза:
– Съпруга Ви се казва Кевин, нали?
– Да.
– Били сме колеги с него, преди доста години, от там се познаваме.
– Ами аз и детето…
– Знаех, че има жена и дете, записах в списък името му, и добавих жена му и детето му след това.
– Не знаете колко съм Ви благодарна за това! Странно, че той каза, че не Ви познава.
– Вероятно не ме помни, беше отдавна, не бяхме дълго време в една фирма.
– Да, вероятно. – каза Естер и тръгна да излиза, но се спря на вратата. – И все пак, не мога да разбера, могли сте да спасите само 300 души, и сте избрали да включите в списъка бивш колега, който едва помните, и семейството му? Сигурно сте имали други близки и приятели, които…
– Г-жо Лорингтън, Земята гръмна, седем милиарда души загинаха, вие сте от малцината спасени, и най-големия Ви проблем е, че не знаете защо?!
– Така е, права сте…
– Имате дете, и аз имам, и колкото трудна, и странна да е ситуацията, се радвам, че той е жив и и здрав, предполагам и Вие сте така спрямо дъщеря си.
– Не знаех, че имате дете.
– Той е само на 4 години, и гледам да стои повече в каютата, за да не се плаши.
– Разбирам, благодаря Ви. – каза Естер и тръгна към вратата, но отново  в последния момент попита.  – А как се казва сина Ви?
– Кевин. Какво съвпадение, нали?

Всички предположение и лоши мисли, които минаваха през ума на Естер след срещата й с Анабел се потвърдиха, когато започнаха да събират групите за училище в една от залите и най-накрая пред всички се появи тайнствения син на Анабел, който досега беше стоял в каютата.  Не беше нужен повече от един поглед на човек, за да види приликата между детето и съпруга на Естер. Явно и имената не бяха случайни, нито пък включването им в списъка на спасените. Естер не попита нищо мъжа си, беше й ясно, че ще я излъже. Записа се за учителка, това, което беше работила и на Земята и реши да се опита да преглътне, и да живее, доколкото може, нормален живот, с благодарност, че изобщо й е бил даден втори шанс.

– Ти си напълно луда! На какво се надяваше?!
– Аз ли съм луда?! Знаеш ли, ти и Естер сте си лика-прилика. Вместо малко благодарност и от двамата получавам въпроси „какво” и „защо”.
– А защо спаси и нея?
– Защо спасих и нея?! – в очите на Анабел се четеше недоумение. – Защото съм човек! Не бих спасила само теб, и да оставя детето ти да умре, нито пък бих оставила детето ти да страда за майка си.
– Но какво очакваше да се случи между нас, след като си спасила и Естер?
– Аз ли съм луда или ти?! Не очаквам нищо. Просто ви спасих, теб и семейството ти. А и аз не съм тук сама. Аз и Ерик сме заедно от около две години, правехме планове за сватба, когато се разбра за този астероид.
– А нашето дете?
– Нашето… Той не те познава. Ако не беше този апокалипсис, детето вероятно никога нямаше да те види. Той е мой син, не наш.
– Ани… – Кевин се пресегна и прибра един кичур коса зад ухото й. – Ако ти беше толкова лесно да ме отпишеш, нямаше да го кръстиш като мен, нямаше да ме вземеш на това място. Знаеш, че любов като нашата е несравнимо силна, не се забравя лесно.
– Лесно – не, но все някога се забравя. – каза Анабел и излезе от стаята.

Естер лежеше на земята, повалена от един от войниците:
– Аз , аз… Не знам как стана… Не си спомням много… Не знаех какво правя… Беше пристъп на…
– На ревност? – попита Анабел, докато прегръщаше детето си.
– Не, аз…
– Нека не се лъжем, Естер! Аз знам коя си ти, ти си разбрала коя съм аз. Колко жени на мое място биха спасили жената на мъжа, на който са били любовници? И за благодарност ти се опита да убиеш сина ми?!
Цялата зала беше застинала, бяха се събрали почти всички и почти никой не беше наясно с направените току що разкрития.
– Беше пристъп… Не исках… Постави се на мое място.
– Поставям се. Дори те оставих да станеш учителка на детето ми. Но сега ти се постави на мое място. Детето ми не е в безопасност, докато ти ходиш свободно из базата, какво да те правя?
– Смърт! – ревнаха няколко гласа измежду хора, а дъщерята на Естер, Елиз, се разплака с глас.
– Каква смърт!? Вие луди ли сте!? – повиши глас Анабел. – Няма да започваме нова цивилизация с мъст и убийства. Поне не и докато аз съм начело. Затворете я в една от килиите. Засега за неопределено време. Месеци, години, не знам, ще преценим, когато измислим някакви по-специфични закони.
– Неееее! – крещеше Елиз, докато отвеждаха майка й и тя се прегръщаше в баща й.
– Ти разбираш защо го правя, нали? – Анабел погледна към Кевин. Той кимна положително.

Още с влизането в каютата Анабел разбра, че нещо не е наред. Имаше съборени по земята предмети, а малко след тях се появяваха и капките кръв, които прерастваха в кървави следи, които пък водеха до бездиханното тяло на Ерик, в средата на стаята. Кевин стоеше на метри от него, с кървави ръце.
– Какво си направил!?! – едва намери сили да проговори Анабел.
– Как какво? Каквото се очаква от мен, за да бъдем заедно.
– За какво говориш!? – все още недоумяваща гледаше Анабел.
– Нали така се разбрахме, макар и негласно? Нали ме попита дали знам защо го правиш? Естер и Ерик бяха пречка за мен и теб да бъдем заедно. Ти се отърва от Естер, аз се отървах от Ерик. Сега само трябва да покрием тялото и да изчакаме приличен период от време, за да се съберем.
Анабел не беше сигурна дали ужасът, или отвращението надделявах в усещанията, които се блъскаха едно в друго в нея в момента.
– Никога не съм имала нищо такова предвид… – изсъска тя през зъби срещу Кевин. – Имах предвид дали разбираш защо ще затворя Естер, въпреки, че ще страда дъщеря ти.
Тя бръкна изпод сакото си и извади пистолета, който я бяха посъветвали да носи винаги, като лидер, за да може да се защитава.
– Анабел… Не съм разбрал… Аз… Знаеш колко те обичам… И ти ме обичаш…
Анабел не чуваше и вървеше с оръжие, насочено към него.
– Ани… Ти не си убиец… Няма да ме убиеш. Та ти не уби Естер, когато се опита да посегне на детето ни!
– Моето дете! – натърти Анабел и натисна спусъка.

– Казах ли ти, че е добра идея! Няма и две седмици, и вече има две убийства.
-Трябва да ти го призная, това е по-добро от Биг брадър и всички риалита, които съм гледала.
– И това е началото, скъпа, ако знаеш още колко много бивши има тази Анабел измежду тези триста души…
– А не ги ли търсят, толкова изчезна ли хора…
– Моля те, Ел, имаме достатъчно пари да покрием изчезването на населението на малка държава като Естония, например, какво остана за някакви си триста души.
– И как никой не се усети, че гледат специални ефекти а не истински сблъсък на астероид със Земята.
– Колкото се усещат, че не са в никакви космически бази, а в бункери заровени под земята. Хората са глупави, Ел.
Последва бурен смях.
– А какво ще правим, ако все пак разберат, че са в подземен бункер? Или ако стане много скучно и няма интересни интриги.
– Винаги можем чрез дистанционно управление да корабокрушираме някой круизен кораб на онзи голям, безлюден остров насред Тихия океан, който купих.

24.05.2015г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
picture: Alone in Space by YairMor

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 348,262 hits
май 2015
M T W T F S S
« Апр   Юни »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
free counters
%d bloggers like this: