Опити в проза, Разкази

Селото на вълците

woman and wolvesИмало едно време едно далечно, далечно село, което било сгушено в най-гъстата гора на Балкана. При все че трудно се стигало до селото по стръмните и лъкатушещи планински пътища, летем там прииждали хора от далечни краища, за да се запасят с дърва за огрев за през зимата. Казвали, че там дърветата били на стотици години и колкото да ги изсичали, сякаш нямали свършване, а и топлели повече от дървата от други места. Затова какви ли не странници пристигали лятото, и в селото имало смях, глъч и оживление.

Но зимата… Зимата било точно обратно. Никой не идвал в далечното село, освен хората, които си живеели там. Докато не се стопял и последния сняг, улиците му били почти пусти и само местните набързо притичвали от къща в къща, ако имали някоя спешна работа да свършат извън дома. Но не заледените пътища и сковаващия студ спирали другоселците да идват тук през зимата. Малкото селце навсякъде било известно като селото на вълците. Още с първите есенни захлаждания, още с първите димящи комини и запалени печки, около селото се появявали десетки, а може би стотици вълци. През краткия зимен ден те не се показвали, но скриело ли се слънцето, вълчи вой се чувал от всички склонове и гори, които заобикаляли селцето, а в тъмното се виждали проблясващите очи на животните, които сякаш били само до селото, вълците били на един прескок през оградите на къщите, за да започнат да се разхождат по улиците. И всяка година сякаш били повече от предишната. Хората се заключвали по домовете си и никой не смеел да се покаже. И това продължавало всяка нощ, от залез, та чак докато се покажели първитите лъчи на слънцето. И така цялата есен, зима и ранна пролет, докато не се стопял и последния сняг в гората.

Това знаели другоселците. Но местните имали още една причина да не си показват носовете навън по цяла нощ. От много години насам из селото се носела мълва, че из дебрите на вълчата гора се крие самодива. Но не каква да е самодива, а владееща мощна магия. Всяка зима от селото изчезвали по десетина-петнадесет мъже, които никога повече не се завръщали. Излизали вечер, за да свършат някоя неотложна работа и семействата им никога повече не чували нищо за тях. Някои казвали, че се губели нощем в тъмното и вместо да се завърнат вкъщи се озовавали в гората, където измръзвали до смърт. Други казвали, че нощем вълците влизали в селото и убивали, и изяждали всеки окъснял минувач. Трети пък казвали, че може би някои от тях просто са избягали от жените си и са хукнали да си търсят късмета по други села. Но всички били чували мълвата за сребърната самодива, която дебнела някой мъж да излезе вечер в тъмното, омайвала го с песните си, водила го със себе си в гората и там го превръщала в неин роб до края на живота на нещастника. Някои твърдели, че са виждали бяла светлина по улицата нощем, когато някой друг изчезвал, други че са чували смеха й, а някои дори казвали, че са виждали как се вее ръкава на ризата й или кичур от русата й коса, когато завивала зад ъгъла. Затова никоя жена не пускала мъжа си навън след залез слънце, но все някога на някого се налагало да излезе и много често излезлия никога не се завръщал, вероятно пленен и омагьосан от самодивата.

wolf at nightИ ето, че пак било сковаваща зима в малкото селце, заобиколено от вълчата гора, и слънцето току се било скрило за хребета на планината, когато младият Борис излязъл подсвирквайки си от бащината къща. Той добре знаел, че вечер не се излиза, цял живот майка му, а и всички вкъщи все това му били повтаряли, няколко негови другари били изчезнали през последните зими и момъка знаел колко е опасно. Но тази вечер не го свъртало, сърцето му биело лудо и той не можел да изтрае до сутринта, за да каже нещо на любимата си, затова без много да му мисли надянал капака на главата си и поел с бърза крачка по тъмната уличка, по която вече се чувал първия вълчи вой.

Борис бил чорбаджийски син. На възраст за женене, баща му отдавна му бил харесал невяста – дъщерята на местния поп, сватбата била уговорена и само трябвало Борис да каже кога. Сърцето на момъка обаче било другаде. Попската дъщеря била много хубава, но Борис от малък не искал никоя друга, освен Калина. Калина била и умна и красива, но била от бедно и семейство, ами не само това, но и баща й  бил един от първите мъже, които изчезнали безследно и необяснимо в една зима, и за които се смятало, че самодивата ги е отвлякла в гората при себе си. Всичко това станало, когато Калина била съвсем малка, тя дори не помнела баща си. Майка й я отгледала сама, но на такива жени не гледали с добро, тъй като казвали, че явно са се държали лошо с мъжете си, щом самодивата е успяла да ги вземе при себе си. Бащата на Борис категорично забранил дори да се споменава името на Калина у тях първия път, когато Борис попитал не може ли да се ожени за нея, вместо за попската дъщеря. Отказвал бащата на Борис, отказвал, забранявал, докато един ден не разбрал, че сина му е непреклонен и Калина наистина му е на сърцето, затова точно тая вечер извикал Борис, и му казал, че ще развали годежа с дъщерята на попа и ще вземат Калина за снаха, щом  това иска. Борис не можел да си намери радост от щастие. Прегръщал всички вкъщи, целувал майка си и баща си. Но не можел да издържи да каже радостната вест на Калина чак на сутринта, и въпреки опасността, тръгнал към дома й да я зарадва.

Унесен в радостни мисли, подскачайки от крак на крак по улицата, Борис почти бил стигнал къщата на Калина, която била в края на селото. Не щеш ли, счуло му се изведнъж, че някой отнякъде нещо говори. Първо било като шепот, после заприличало на тиха песен. Борис знаел, че трябва по най-бързия начин да стигне до дома на Калина, но тихото тананикане се забивало в ума му и той просто искал да погледне какво и кой си тананика в тая късна доба. Тръгнал той в посоката, от която чувал песента, която ставала все по-звънлива и отчетлива. Струвало му се, че песента се мести из все по-забутани улички, сякаш иска Борис да я последва. Той дори вече подтичвал, от страх да не би мелодията да спре, без той да е видял кой я пее. Изведнъж звука започнал да се усилва, а зад ъгъла му се струвало че вижда ярка сребриста светлина. Някъде трябвало да ходи Борис, но вече въобще не си спомнял накъде бил тръгнал, искал само да види какво свети там. Завил той и сърцето му почти спряло – във въздуха се носела млада жена, с дълга, ефирна, бяла риза, дълги, руси коси, млечна кожа, прозрачно-сини очи, а лицето й било неописуемо красиво. Сякаш излъчвала светлина от себе си, защото около нея всичко било светло. Жената тихо пеела, но когато Борис застанал пред нея, замлъкнала и се усмихнала. Борис я гледал със зяпнала уста, през целия си живот не бил виждал нищо по-красиво и съвършено от нея, и почти неусетно попитал:
– Коя си ти?
– Сребра. – все тъй усмихната казала жената. – А ти къде отиваш, Борисе, накъде си се разбързал?
Борис дори не забелязал, че непозната знаела името му. Дори не чувал съвсем какво му говори,  само искал да чува гласа й, толкова бил омаен…
– Къде отивам…. – смотолевил Борис. – Не помня…
– Ела да ти покажа нещо тогава.
Сребра отново запяла и тръгнала към гората. Борис, без за миг да се поколебае, продължил след нея.

Тъкмо пускала капаците на прозорците, когато Калина видяла в далечината как Борис се задава по улицата. Калина първо се притеснила, че по това време е излязъл навън, но после й се сторило, че е весел и усмихнат, и разбрала, че за някоя радостна вест ще да идва в дома й любимия по късна доба. Тъкмо да скочи да предупреди майка си и Калина видяла как Борис изведнъж спрял насред улицата. Постоял, постоял, пък изведнъж кривнал в една малка уличка, а на Калина й се сторило, че някаква странна светлина проблясва там. Без дори да каже на майка си, без дори да се наметне, тя хукнала на улицата да последва Борис. Все успявала да го види като завие в някоя отсечка и подвиквала след него, но той като че ли не чувал. Най-накрая го видяла как тръгва към гората, а пред него нещо бяло и ярко се носело във въздуха, Понечила Калина да хукне след него и в гората, но Борис бързо се скрил от погледа й между дърветата, а вълчите очи започнали да проблясват около нея, сякаш само я чакали да прекрачи оградата около селото, и да я изядат. Хукнала Калина обратно в дома си и набързо разказала на майка си.
– Ех, Калино, Калино… – казала майката. – И твоя късмет бил като моя. Поне се радвай, че не бяхте се оженили. Млада си, ще те вземе някой, а не като мен, да останеш сама, с дете, без мъж, цялото село да те плюе.
– Как тъй, бе, майко, не може ли нещо да направим, все има начин да го спасим?! – настоявала Калина.
– Има, да, какво да се направи – забрави го по-бързо.

Калина не можела да се примири като майка си и да остави любимия й да изчезне. Облякла топли дрехи, излязла скришом от вкъщи и хукнала към другия край на селото. Там, в една къща, заедно живеели три старици. Никой не знаел как се казват, не помнел кога се дошли в селото и какво точно правят. Говорело се, че са знахарки или дори вещици. Лятото събирали билки, есента гъби и варели странни отвари. Хората ги избягвали и не говорели с тях. Но Калина знаела, че те са последния й шанс, да й даде някой насоки как да се справи със самодивата, за да си върне Борис.
– Що чиниш в дома ни, мари? – попитала една от стариците, когато видяла Калина пред вратата.
– Искам да ми помогнете да си взема любимия от самодивата.
– Аааа, пак е вилняла пущината. – казала друга от стариците, докато махвала на момичето да влезе вътре. – мда, чух я аз, как се беше разпяла с отровните си песни. Някой нещастник е прибрала пак при себе си.
– Не е нещастник, а моя Борис и искам да ми кажете как да го спася.
– За казването  – да ти кажем. Ама да не мислиш, че ще успееш? И други са се опитвали да върнат я мъж, я син, я баща. Ни една не е успяла, я мечки са я изяли, я е замръзнала, и ти тъй, сигурно никога няма да се върнеш.
– По-добре да умра, докато се опитвам да го спася, отколкото цял живот да живея без него! – тропнала с крак Калина.
Спогледали се стариците и едната казала:
– Много добре, щом тъй си решила. Тръгни от там, откъдето е тръгнал и любимия ти след пущината. Да вървиш все на север. Гората е тъмна и страшна, животните са гладни, ще искат да те изядат пустите му мечки. Ето ти тази кожа – жената сложила един одърпан, вмирисан, кожен елек пред Елица. – Мирише, не мирише, влезеш ли в гората, видиш ли очите на животните около теб, го обличай. И не се колебай, за да не те изядат.
Приближила втората старица.
– Като вървиш все на север, ще стигнеш оная пещера, до която като малки лятото ходехте да си берете горски ягоди. Е, те там вътре се крие пущината. Там е замъкнала и твоя Борис. Като стигнеш там влизай вътре и когато я видиш нея, и любимия ти, ето ти тая свещ, вдигна я високо, тя сама ще се запали, но я запали, дори да ти се струва, че е по-добре да не го правиш, за да не погубиш и себе си, и онзи твоя.
– Какво ще стане, като запаля свещта?
Приближила се и третата.
– Ще стане, каквото ще стане, ще видиш ако си достатъчно смела, да го направиш. Като излезете от пещерата и като ти се струва, че вече няма какво да направиш, сложи тоя сребърен пръстен. – подала и нейния дар старицата. – И не ме питай какво ще стане, ще видиш. Но помни, не трябва да й даваш да го целува. А го е целунала, а го е омагьосала завинаги и после магията няма разваляне, ще бъде неин завинаги. А за да се спасите, трябва да преминете оградата на селото, преди да преминете, няма да се спасите. Айде, тръгвай сега, луда главо, досега ни една не е успяла да се върне, ама ти щом смяташ, че можеш…
Много страшно й станало на Калина от думите на стариците, но и с цената на живота си, нямало да остави Борис, без да се опита да го спаси.

woman white witchЗагърнала се хубаво Калина и прекрачила оградата на селото. Още с първите крачки в гората започнало да й става все по-страшно и все по-студено. Чувала всякакви животински звуци около себе си, чувала как сламките пукат под лапите им, усещала ги как дишат и душат съвсем близо до нея. Започнали да ръмжат. Нямало какво да се колебае Калина, извадила вмирисания кожен елек и колкото и да не искала, го облякла. И чудо – един по един чифтовете очи започнали да се отдалечават, и животинските стъпки се чували все по-слабо, не усещала вече Калина дишането им и ръмженето, сякаш откъдето минела животните се отдръпвали от нея и й правели път. Чудела се какво става Калина, но нямала време за губене, трябвало да намери Борис и самодивата.

Вървяла тя на север, наметната с елека, ни едно животно не я притеснило. Стигнала най-накрая заветната пещера. До пещерата имало малък вир, който сега бил замръзнал. Изведнъж иззад облаците се показала луната и леда от вирът блеснал като огледало. Огледала се Калина и разбрала защо се разбягали животните. Вместо себе си, в отражението тя видяла огромна мечка стръвница, с остри зъби и нокти. Свалила елека и видяла себе си. Явно елека бил вълшебен и който го носел, другите го виждали като мечка. Нямала време Калина да се чуди как са създали стариците тази магия. Влязла в пещерата и смело тръгнала навътре. Чувала тихо пеене, на звънлив женски глас. Колкото повече влизала навътре, толкова по-силна ставала песента, а някъде в далечината се виждала и бяла светлина. Най-накрая Калина стигнала Сребра и Борис, и се скрила зад един камък да ги гледа. В пещерата нямало огън, но сякаш самодивата греела и около нея всички било огряно. Тя танцувала и пеела около Борис, дрехите и косите й ефирно се развявали, в такт с мелодията, Борис не откъсвал поглед от нея, а гласа й бил така омайващ, че сама Калина се заслушала в песента й  изапочнала да забравя за какво е дошла. Тогава Сребра се приближила към лицето на Борис, погледнала го в очите и казала:
– Целуни ме…
Като чула тези думи, Калина се сетила какво й казали стариците, че ако Борис целуне самодивата, ще остане омагьосан завинаги. Хванала свещта в джоба си, знаела, че ако сега свещта се запали, сребърната жена ще я види и ще я погне, но помнела, че старицата й казала да я запали точно, когато й се струва, че не трябва. Аха-аха устните на Борис да докоснат тези на Сребра и Калина вдигнала свещта над главата си. Свещта се запалила от само себе си и светлината й огряла Борис и Сребра. Страшен вик изведнъж надал Борис, а с него и Калина. Щом светлината достигнала Сребра, пред него вече не стояла младата и красива, русокоса жена. Пред него стояла жена страшилище, стара и грозна, със сбръчкана до неузнаваемост кожа, не млечна, а зеленясала, сякаш и плесен имало по нея, красивата коса станала проскубана, на гърба си имала гърбица и вместо меден глас от устата й се носело грозно грачене. Подскочил назад Борис, излязъл от унеса си и погледнал към Калина. Калина също била втрещена, но нямало време за губене. Борис се затичал към нея хванал я за ръката и двамата хукнали към изхода. След тях полетяла и Сребра, която със старческия си глас крещяла:
– Върни ми го или ще ви убия и двамата!

Тичали, тичали Калина и Борис, излезли от пещерата и продължили да тичат на юг към селото. След тях обаче летяла и Сребра, и колкото двамата да бързали, тя била сякаш по-бърза от тях, и започнала да ги настига.
– Чакай! – сепнала се по една време Калина. – Аз имам ето този пръстен, не знам точно как ще ни помогне.
Борис нямал време да пита откъде е пръстена, но се сетил:
– Бързо, слагай го, старицата има същия пръстен на ръката си, може да е вълшебен и да ти дава сили да летиш като нея. И без това иначе всеки момент ще ни залови.
Понечила Калина да сложи пръстена, но тъй като и двамата тичали уплашени, той някак си се изплъзнал между пръстите й и паднал в снега. Търсили Калина и Борис пръстена, но трудно можело да го открият, а Сребра почти била до тях. А не щеш ли, изведнъж около тях започнали да проблясват десетки вълчи очи.
– Това е то. – рекъл Борис. – Ако не ни омагьоса вещицата, ще ни изядат вълците. Поне ми е писано да умра с тебе, дето също беше готова да умреш, за да ме спасиш.
Прегърнали се Калина и Борис, зачакали края си. Стигнали до тях първи вълците, били може би към стотина, но вместо да се хвърлят към момчето и момичето, за да ги разкъсат, те ги наобиколили. Един метнал Калина на гърба си, друг метнал Борис и цялата глутница хукнала през глава в посока към селото. Калина и Борис стъписани се споглеждали, но сякаш вълците се опитвали да им помогнат да избягат от Сребра. Неуморна била самодивата, но неуморни били и вълците, едни тичали напред с Калина и Борис, а други стояли назад и се опитвали да захапят Сребра за ризата, за да я дърпат надолу и да я бавят. Тичали, тичали вълците и най-накрая стигнали селото. Пред оградата свалили Калина и Борис от гърбовете си и щом двамата преминали оградата, ужасени писъци се раздали от посоката, от която идвала летящата Сребра.  Борис бил влязъл в селото и магията била завинаги развалена, откакто вилнее в селото, самодивата най-накрая била победена. Изведнъж вълците, които спасили Калина и Борис, започнали един по един да да падат по земята. А като се изправяли, вече не били вълци, а мъже. Един по един пред Калина и Борис започнали да се появяват всички мъже, които някога били изчезвали от селото. Когато Сребра омагьосвала някой мъж, след като го целунела, тя го превръщала във вълк, затова имало толкова много вълци около селото, затова по цяла нощ те виели, защото искали да се завърнат по домовете си, но магията не им позволявала да преминат оградата на селото. Но сега Сребра била победена, магията била развалена за всички. А вълка, който качил на гърба си Калина, се превърнал в нейния баща, който разпознал дъщеря си, въпреки, че не я бил виждал от малко момиченце.

Мъжете се завърнали по домовете си, а семействата им не могли да им се нарадват, мислили че завинаги са ги загубили. Не след дълго Калина и Борис вдигнали тежка сватба, на която цялото село било поканено – тях вече всички ги познавали и всички ги обичали. Селото било оживено вече не само през лятото, спрели да се страхуват другоселците и идвали дори през зимата, а местните вече не ги било страх да излизат по късна доба.

cbda174898697aeefb88e7980436c549Пролетта, след като самодивата била победена, една малка каручка излязла от селото и започнала да криволичи из горския път, отдалечавайки се. Сума ти покъщнина била натоварена на каручката, а най-отпреде й се возели четири стари, престарели баби, със съсухрени, набръчкани кожи.
– Още не ми го побира акъла, как тъй можахте да подарите на едно просто момиче вълшебните предмети, че да й помогнете да ни развали магията. – троснала се Сребра.
– Аз пък още не мога да разбера как ти душа даде да откраднеш пръстена, дето ни прави да изглеждаме хубави и млади, и да избягаш с него в пещерата, да ни зарежеш  толкова години в тоя бабешки вид в селото, да стоим и да плесенясваме в оная порутена барака, а ти да обираш всички мъже за себе си – казала Злата.
– Еееее, е, па много сте докачливи, какво толкова, няколко години! От векове постоянно се сменяме, сега че за няколко години съм го взела само за себе си… Голяма работа! – сопнала се пак Сребра. – По-добре мислете сега откъде ще взимаме мъже, че да им пием човешките сили и да останем живи, че иначе кой знае докога ще изкретаме.
– Айде, не го мисли толкова, Сребро! – казала Бистра. – Села из Балкана – бол! Все ще намерим някое по-скътано, да има крадем зиме мъжете. Ама тоя път никой няма да те остави да ги прибираш всички за себе си!

07.11.2015г.
гр. Сопот
автор: Събина Брайчева
photos taken by Pinterest

 

About Rois

Ithil' quessir or Moon elf, mum of the Moon prince and artist.

Коментари

2 thoughts on “Селото на вълците

  1. Усмихна ме. Благодаря ти!

    Posted by Любопитка | сряда, 11 ноември, 2015г., 21:05

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 755 other followers

Blog Stats

  • 348,634 hits
ноември 2015
M T W T F S S
« Окт   Дек »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  
free counters
%d bloggers like this: